Беше осми март. Станойчо, Страхил Рендето и Симо Малкото слонче посръбваха винце в кръчмата, мезеха със свински ушета и току си кажат по някоя лакърдия. Бяха забравили за днешния ден - празник на жената, те си чакаха Конския Великден, та да седнат да си пийнат като хората. Подсети ги кръчмарят - Асен Сливата, викаха му така, защото ракия, само сливова предлагаше. Сам правеше ракията и все от сливи. Плодороден е Балкана, сливи като пестник раждаше. Тримата другари си пийваха. Симо Слончето като чу новината, вдигна чашата да каже нещо по въпроса, ама само: "Наздраве за жените" рече. Викаха му Малкото Слонче, защото като ходил у Софията, бил на зоопарка, слоницата си имала слонче и решил нашия да се снеме на фото със слончето, че такова животно у техното село нямало. Ама какво е щракал фотографът не се знае. На снимката слончето се било скрило зад Симо, само хоботът стърчал, като ще речеш - Симов е, и едното уше откъм джоба на панталона се виждало. Страхил Рендето носел прякора си по наследство, нищо че е каменар. Баща му бил най-добрият дърворезбар в околията, на осем църкви иконостасите бе направил, че и в сума ти богаташки къщи стълби бе резбовал. Станойчо си нямаше прякор, от две години бе зет у селото. Отишла неговата булка на екскурзия някъде, па си го доведе от там. Харно момче се оказа, рано-рано изучил ножарския занаят, за има-нема две години на цяло село подмени ножовете. Сръбваха си наште, вдигаха наздравици за жените, ама на, не се сетиха барем по китка да им откъснат. Жените им си кютеха по къщите, ама бързо си свършили къщната работа. Една по една отишли за вода до голямата чешма, дето е под кметството, па си раздумат за неволите.
- Така ли!? - рекла Станойчовата булка. - ще им дадем да разберат. Като не щат да ни направят празника, сами ще си го направим. 
Нали е още млада, живее му се на булчето. Симовица, като най-вряла и кипяла веднага харесала идеята и рекла:
- Така да е! - отивам да взема ракийка и сланинка, па да видим кой ще ни спре!?
Страхиловица харесала и тя идеята, но поразсъдила и:
- Няма де да се сберем, по къщите не става, у кръчмата нямаме работа, пък и дядо поп затворил църковния двор. Иначе ракийка и аз ще взема, че и два лакътя суджук има още в избата. 
Мислили, мислили и Симовица измислила:
- Ще идем на гробищата, там пред параклисчето има хубава беседка, ще ни свърши работа.
Както го намислили, тъй и направили. Спретнали си празник, попяли на мъртвите де що песни знаят и на сутринта едва се прибрали по къщите. Що друго е ставало никой ни е видял, ни е чул. 
Тримата юнаци на другия ден пак в кръчмата, пак с винцето пред тях, пак с ушета за мезе, ама лакърдията им я няма. Седят омърлушени и не смеят дума да обелят. По едно време Симо се престраши и си каза болката:
- Момчета, вчера не обърнах внимание на жената и нощес е била при любовник.
- Ц-ц-ц! - изцъка съчувствено Страхил. - Това е лоша работа.
- Сутринта се прибра с един ей толкова голям букет с червени рози! - и разшири ръце пред себе си.
- Мисля, че и моята е била при любовник нощес... - призна си и Страхил.
- Трай, не думай, бре! - върна съчувствено Слончето.
- Да, така е. Моята се прибра с ей такъв букет с червени карамфили! - още повече разпери ръце Страхил.
- Лоша работа, Ренде, лоша...! Така е като не ги уважихме.
А Станойчо си седеше кротко и все по-омърлушен вид придобиваше.
- Станойчо, на теб пък какво са ти потънали гемиите, кажи си, ще ти олекне! А, наздраве!
Дръпна Станойчо един гълток и сподели мъката си:
- Моята жена си има много любовници и нощеска е била при всичките...
- Е-е-е, не думай така! Вие нали се взехте преди два Великдена, млади сте още, толкоз па бърже да ѝ е додяло...
- Казвам ви - моята си има много любовници.
- Защо така мислиш Станойчо?
- Моята се прибра призори и имаше венец на раменете си.
- Е, нищо де, може да е от някой богат любовник, ще да си случил повече от нас.
- Ама на венеца имаше лента и пишеше "Вечно наша. От приятелите с любов."