Особеностите  на   климата

      Времето  сипеше  капризите си  в този  и без друго   неприятен  за обикновения  човечец  сезон.  Става  дума  за  зимата - студ, кал, поледица плюс  големите   разходи  да опазиш  кожата  на гърба си. Тези  дни  вместо  приличен  студ  като за  януари,  се  беше   затоплило необичайно. Всичко  необичайно  в климата  изваждаше  живота  по тези места  извън релси. Така  беше с  всички  климатични  явления - снегът  сварваше  службите по почистването  неподготвени -  не му било сега времето. Дъжд  изподави  добитък и хора -  необичайно било  да вали така. Вихрушки  отнесоха  покриви на къщи - какво  правели тук тези вихрушки,  преди никога не  ги е имало...

      Денят  се  изнизваше. Последните  оранжеви  отблясъци  по  прозорците  бавно  губеха  цвета  си  и  сякаш  се изпаряваха  в  приказната  атмосфера  на  предвечерието. Бай Стоян,  шестдесет  годишен  полуселянин-полугражданин, повече от  половин час  се мъчеше  да запали  печката  в хола. Да, да,  мъчеше се. А  беше по-сръчен и от циганин  в паленето на огън. Но пустото топло време  не даваше  никакъв  шанс на   комина да  потегли. Той духаше и слагаше най-фините  чамови  трески. Поеме  огънят  за малко и пак  угасне. Бай Стоян  пусна  в  употреба  най-екзотичните  псувни, на които беше  способен,  само и само да накара печката  да се разгори. Така  прави  българинът,  щом  се ядоса  на  нещо, псува,  та се не чува  какви ги  реди.  В такъв  душевен  земетръс  го хвана  нервното  тропане  по вратата. Кой  ли е? Навън  сякаш се чуваше  и някакъв   кучешки  дискантус, преведено към  бай Стоян - пак  някакъв  кучкар  си  води  псето при онзи  тъпанар на  четвъртия  етаж. Отвори  вратата и с изненада откри,  че  се  е заблудил. Кучешките  звуци  идваха  от устата  на съседката  от петия  етаж,  кака Минка. Тя  не  изглеждаше  на себе си. Не че  в друго състояние  беше  гледка за отмора. Тя  беше около  70 годишна пенсионерка.

За нея  сякаш  беше създаден  изразът - ни се води,  ни се кара. Беше чорлава  и със странно- червени  отблясъци  в иначе  светлосините  и́  очи. С нея  беше и племенникът  и́,  добродушен  закръглен   човек  на  средна  възраст. Кучешките писъци   взеха  да придобиват  формата  на човешка реч.

- Ще ме  задушиш, бе! Знаеш  ли какво  е горе?-  успя  само това  да схване  бай Стоян. По много поводи  бе  влизал  в битки  със съкооператорите  си. Печен боец беше той, но кака  Минка  беше далеч  напред  в тяхната  ранглиста. Тя  с  всеки  бе  влизала  в битка. Мисълта и́ беше толкова  неподвластна,  че много от  противниците и́ се оттегляха  с недоумение. Не  помнеха  за какво е почнал спорът.

Бай Стоян  премина  в директна  атака .

- Какво  искаш  ма, лещо  недоварена? - и  за  по-сигурен отговор  погледна към племенника.

- Горе  в нейния  апартамент  е  дим  като прясно  мляко. Не може изобщо да  се диша. - каза   равнодушно  племенникът.

- Че  мен какво ме засяга? - отвърна  Стоян,  като потри  леко  лявото си око.

- Само ти палиш  печка  под мене - изпищя  кака Минка.

- И  това  да не е от днес? - доста  безстрастно отвърна  бай Стоян.

- Не ме интересува  откога е - смени  кучешката  тоналност  кака  Минка.

- Защо досега не е имало проблеми? - като стар  ромеец  заби въпроса  бай Стоян.

- Не знам, и не ме интересува! Ще ме задушиш  като лисица  с тая  твоя  печка! - излая тя.

 Само невнимателният  наблюдател  би оспорил казаното от нея.  Тя наистина приличаше на стара  проскубана  лисица,  която  ловците са  изкарали  с димки  от дупката. И беше  готова  за последния   бой.  В  стъклените  и́  очи  се четеше  отчаяна  решителност. Но за съжаление  тук внимателни  наблюдатели нямаше. Племенникът  беше  на  пет ракии  и в главата  му се въртеше  мисълта  за обилната  вечеря, която  жена му  приготвяше  всяка вечер. За  него  яденето беше на първо място,  останалите неща  се правеха  само ако  не отричат  първото. Сега беше  на път  да загърби  спора. Бай  Стоян  беше предубеден  към кака  Минка  и  никак не вярваше  на  приказките  и́.

- Ела  да видиш, ако не вярваш? - вече с по-човешки тембър  каза  как Минка.

Качиха  се горе. Наистина,  в  нейния апартамент  нищо не виждаше от  дим.

Бай Стоян  неволно си спомни младостта,  такава  мъгла  падаше на пасищата край

Марица.

- Брех  мамка му стара, какво става тук? - си мислеше наум  бай Стоян.

Нямаше  нужда  да  прикрива смущението си,  всички  се загубиха в дима. Отиде  като слепец   до  комините. Пипнешком  взе да проверява стената. Всичко си беше  наред.

- Тук има и камина и не знам  дали има  клапа - каза  отнякъде в пространството племенникът.

- Всичко си има,  дъщерята  е платила за всичко -  взе да  си връща  кучешката интонация  кака  Минка.

Бай Стоян  намери  най-сетне  камината  и усети  влагата и топлината  на  дима. Камината  нямаше клапа  и  топлото време  навън  вкарваше  всичкия дим в нейния  студен  апартамент. Физика...

- Дай  парцали,  вестници! - изкомандва  бай Стоян.

Кака Минка  се защура  в тази необичайна  мъгла. Пак  бяха  съюзници  и  се бореха  от  една  и съща  страна  на барикадата  срещу неволите в  живота.

Запушиха  дупката  и малко по малко  взеха  да се виждат контурите на  предметите  в стаята. Напрежението  се  смени  с  почти приятелско  усещане. Племенникът  се запъти към масата  на третия  етаж. Беше  много доволен  от  забележката, която направи.

Кака  Минка  разтри  с  юмруци  възпалените си  очи  и  с почти  комичен тон каза:

- За  малко да  ме  задушиш  като лисица! - и  възпроизведе  нещо  средно  между кашлица  и смях.

- За  малко... - промърмори  Стоян. - Ако я нямаше  тази дупка,  нямаше  да има и дим.

Никой  този път не се  досети  да обвини  глобалното   затопляне.

дискантус - многозвучие  от гласове,  като  най-високият  е водещ