Тази сутрин се събудих и изведнъж се почувствах отчаяна и самотна. Не бях доволна от живота си досега. Работех в тази фирма вече шест години и никога не бях взимала отпуск - време само за мен. Тази сутрин се събудих с една мисъл в главата си и най-интересното бе, че не знаех откъде бе дошла тази мисъл и това решение, но не можех да я скрия или заглуша гласа в главата си. Помислих си единствено, че полудявам, точно както моята майка бе предрекла преди няколко години. Тя казваше, че съм на 25, а се държа като 17 годишна и истината бе, че до тази сутрин се стараех да бъда възрастен човек. Сега обаче се чувствах толкова щастлива и жива сякаш отново бях на 8 годинки. Бях точно като някоя хлапачка - нетърпелива да осъществи мечтите си, независимо от всичко и без значение каква цена трябваше да платя.

    А мечтата ми бе точно толкова детска, колкото мечтите на 8 годишните хлапета. Почувствах нуждата да отида на красив остров и да прекарам няколко прекрасни дни там. Не мислех нито за парите, нито за шефа си, а само за красивия плаж и слънцето върху кожата ми. Чувствах се точно по начина, по който се чувстват хората, които са прекарали няколко дни в болница, след като са били на крачка от смъртта, но умът им е ясен и чист и те виждат живота в истинските му цветове. Единственото нещо, за което можех да мисля, бе моето щастие и това бе единственото нещо, което имаше значение в този момент за мен.

     Влязох в офиса на една туристическа агенция и седнах на стола пред една много красива жена. Тя имаше красива черна коса със наи-блестящите сини очи, които някога бях виждала и на които малко завидях. Забелязах, че е много щастлива, тъй като усмивката и огряваше стаята и придаваше на всичко по-дълбоки и красиви цветове.

Разказах и за тази сутрин и за внезапното си решение и тя ме погледна сякаш бях луда, но в същото време не можеше да спре да се усмихва. Тя каза, че би могла да уреди нещо за другата сутрин, стига да и донеса парите веднага. Аз отидох до банката и изтеглих повечето от парите, които бях спестила до този момент.

    След това отидох да пазарувам. По принцип не обичах да пазарувам, защото си мислех, че това е загуба на пари и на време. Този ден бе различно. Прекарах доста време в пазаруване и на малки неща, от които всъщност нямах истинска нужда.

     Вечерта, когато се прибрах, не се почувствах никак изтощена. Точно обратното - имах желание да танцувам, но реших да не го правя. Обадих се на шефа си и му казах, че ще бъда болнични следващите 10 дни. След това опаковах багажа си и си легнах, за да събера сили за другата сутрин.

     Сутринта се събудих малко по-рано от очакваното и се запътих към летището. Там пристигнах с един час по-рано отколкото трябваше и чакането бе убийствено за мен. Този час сякаш бе цяла вечност.

Качих се на самолета, а сърцето ми щеше да изскочи от гърдите ми - биеше така силно. Това бе първият път, когато се качвах на самолет през живота си и исках да видя какво е да летиш. Още откакто бях малко момиче сънувах странни сънища, в които летях. Надявах се да е точно толкова вълнуващо и красиво, както в тези сънища.

    Толкова много ми хареса да летя, че през цялото време гледах през прозореца и явно съм изглеждала смешно на другите пътници, тъй като ги виждат да се усмихват. Точно когато доближаваха острова, чух мъжки глас да вика:

„Ан, Ан.”

   Обърнах се и видях около мен само няколко възрастни жени и в този момент чух този глас отново и този път той бе изпълнен с мъка и отчаяние, от което се разтреперах цялата. Скоро започнах да плача неудържимо и нямах представа защо се чувствах по този начин. Единствената причина, която ми хрумна бе, че  най-сетне полудявах, а това не ми харесваше.

   Излязох от самолета и се взрях в красивото синьо небе и палмите и почувствах, че тук всичко е така истинско, че не можех да спра да се усмихвам. Нямаше никаква измама нито в дърветата, нито в птиците, нито в хората тук.

Взех си багажа и се качих на такси. Тъй като бях учила испански три години в училище, нямах проблем с разговора с шофьора. Обясних му в кой хотел трябва да се настаня и потеглихме. Скоро пристигнаха в хотела. Той бе малък и красив - толкова бял, че блестеше като бижу под красивото синьо небе. Всички къщи на острова бяха невероятно бели, като скъпоценни камъни - истински диаманти - си помислих аз.

Влязох в хотела и облякох банския си костюм. Исках да почувствам докосването на топлата вода върху кожата си, сякаш някой ме викаше там точно в този момент.

Скоро пристигнах на плажа и положих умореното си тяло върху белия пясък. След като се почувствах отпочинала, тръгнах към морето или по-скоро се затичах като малко дете.

Стоях там само миг, когато чух глас отново. Той сякаш ме обграждаше и не искаше да ме пусне никога.

„Ан, Ан, Ан”

Обърнах се и видях, че до мен стои много красив мъж. Тъмната му кожа блестеше на слънцето, а цялото му тяло излъчваше мъжество. Красивите му черни очи я гледаха втренчено, сякаш я прегръщаха и я караха да тръпне. Той прошепна с дълбок глас:

„Здравей, мила. Изглежда, че ние с теб сме единствените хора, които разбираме това място и неговата красота”

Това ми прозвуча странно, но в същото време бе самата истина и той сякаш я бе познавал целия и живот. Знаеше, че винаги правеше грешки в преценката си за мъжете, но не можеше да се спре - не и днес и не с този мъж.

Той ме приближи и нейно прошепна:

„Забелязах, че не плуваш. Защо?”

„Не мога да плувам. Никога не съм могла.”

„Ами, мила, името ми е Майкъл и съм сигурен, че мога да те науча да плуваш.”

Тогава Майкъл уверено пристъпи към мен и ме докосна за пръв път. Аз почувствах нещо като електричество върху кожата си, което ме накара да се разтреперя.

„Успокой се, сега ще те вдигна над водата и искам ти да се отпуснеш и да слушаш само моя глас и никой друг.”

Той ме повдигна и аз се почувствах толкова лека и отпусната, както с никой друг до сега. За пръв път през живота си вярвах изцяло на един мъж без причина и без въпроси и това дори не ме плашеше.

Стояхме във водата часове наред и говорихме. Той ми разказа, че е живял тук целия си живот и не е искал да бъде никъде другаде -  само на това красиво място, където бе и сърцето му. Дори когато е бил в университета и е учел за инженер е искал винаги да се върне тук.

Почувствах се сякаш го познавах цял живот, но изведнъж той каза, че трябва да тръгва, защото искаше да свърши нещо. Аз се почувствах отчаяна заради заминаването му. Той каза, че искал да ме види на другия ден вечерта на плажа и аз се съгласих без дори да се замисля.

Прекарах целия ден на плажа и мислех само за Майкъл. Знаех, че не бива да се влюбвам като хлапачка, но нещо в него ме караше да се чувствам специална и не знаех какво е това нещо, но ми харесваше.

Вечерта отидох на плажа и видях Майкъл да стои там, облечен в бяло. Имаше маса, отрупана с ягоди и риба и всякакви лакомства и бе толкова красиво с този тъмен мъж, който ми се усмихваше, че пожелах да заплача от щастие.

Прегърнах го и седнахме да ядем без да си кажем и дума. Нямаше нужда да говорим, защото аз вече знаех неговите желания и мисли. Той стана и прошепна:

„Мога ли да получа този танц като подарък от теб?”

„Какъв танц? Тук няма музика.”