-Аз все още те обичам... - каза тя и една сълза се търкулна по гладката й страна. - Не знам защо, нито как, но аз все още те обичам...

  -Разбери,че ти за мен не си това, което съм аз за теб... не исках да те наранявам, но ти просто не ми оставяш друг избор...

  А всичко започна с някаква си уж мимолетна връзка -гимназиално увлечение, тайни срещи - всички характерни неща за една, като че ли извадена от филм, ученическа любов, която обаче за него бе приключила с приятелски чувства, а при нея... още не беше приключила.

  -Виж, аз съм едно обикновено момче, какво очакваш от мен? Привличаше ме в началото, но вече мога да ти остана само приятел - не мога да ходя с теб, а всеки път когато погледна настрани, да виждам друго момиче, което ме привлича много повече, с което искам да бъда много повече...

  -Тогава защо ми казваше, че ме обичаш, а сега ме караш да се чувсвам толкова глупаво... сякаш си измислям тези думи, сякаш не си ми ги казвал ти...

  -О,моля те! Нали не смяташ, че на тази възраст мога да обичам?! Наистина ли си ми вярвала?

  -Няма значение вече. Върви си, махай се, не искам да говоря повече с теб, нямам какво повече да ти кажа...

  Той си тръгна, но остави празнина след себе си, една голяма празнина в сърцето й... Тя остана 15 минути сама - точно колкото й трябваха, за да потисне чувсвата си, за да ги скрие дълбоко в себе си, за да не ги види никой. Точно след 15 минути, тя излезе от стаята с усмивка на уста, но с болка там, вътре в нея,болка, която се беше научила да прикрива много добре с фалшива усмивка - точно като тази, която използваше сега. Говореше си с приятели, смееше се, но тайно искаше да поплаче.

  На път за кабинета по история, тя усети по приятелски нежна ръка да обгръща раменете й, обърна се и видя момчето от съседния клас, с което се бе запознала преди няколко месеца и му се усмихна.

  -Здравей! Как си? Виждаш ми си някак си тъжна...

  Тя беше почти ужасена - някой беше проникнал през защитната преграда на усмивката й и беше разбрал за реалните й чувства. Никой досега не беше пробивал нейната малка крепост от стени, които беше изградила около себе си. Отвъд крепостта, тя беше една, а отвътре чувстваше съвсем друго. Всеки си мислеше, че тя е весела и няма никакви проблеми, че може непрекъснато да се смее, докато отвътре въобще не беше така... Вътре в себе си, тя понякога беше тъжна, понякога й се плачеше, а понякога просто й се искаше някой да я прегърне и изслуша... но това беше вътре в крепостта - там, където никой не влизаше, където тя беше сама със себе си.

  -А,здрасти! Не, защо да ти се виждам тъжна? Добре съм...

  -Така ми се струва... Сега трябва да бързам, но ако има нещо, винаги можеш да ми кажеш...

  -ОК, мерси. Чао,чао!

  -Чао!

  Чувсваше се странно - едновременно уплашена и някак си облекчена - все едно някой бе взел частица от мъката й, за да й стане по-леко.

  На следващия ден се намери седнала в коридора и мислеща отново за онзи. Вече можеше да го нарече само така, защото й беше безличен и непознат, а си мислеше, че го познава, че...

  -Здрасти пак!Как си днес?

  -Ами, добре, мерси. Нали знаеш, че аз винаги съм добре...

  -Един човек не може винаги да е добре. Всеки има своите трудни моменти, натъжаващи спомени и разочароващи факти... не можем да избягаме от тях, колкото и да тичаме, колкото и да се опитваме да ги надхитрим - те просто са в нас, отиват там където и ние и не ни оставят докато не ги приемем и чак след това преодолеем.

  Тя го гледаше учудено не толкова, защото говореше за това, все едно е част от всекидневието на всеки, колкото, защото за първи път имаше чувството, че някой я разбира, че говори точно за това, което тя чувстваше и най-вече, защото той не й налагаше да се усмихне, не й казваше задължително да бъде весела и да използва пак онази отработена усмивка... той и предлагаше да изглежда така, както се чувтва, да му покаже вътрешната си част-тази, която никой не е пожелавал да види...

  След половин час те още седяха един до друг и си говореха, а след още половин тя му разказваше за всичко, което й е тежало досега - за фалшивите усмивки, за всички, които не искат да опознаят истинската й същност.

  -Ако ми позволиш, мога да те опозная и да ти помагам, да те подкрепям...

  Тя малко се стресна от това предложение, тъй като досега никой не се беше осмелявал да я опознае истински...

  -Само ако, разбира се, го искаш. Знам, че съм момче, което познаваш едва от няколко седмици, но какво значение има преди колко време сме се запознали, след като дори приятелите ти, които те знаят от малка, не са достигнали истинската ти същност.

  -Нека да помисля, моля те, защото това значи да срина защитни стени, които съм градила тухла по тухла години наред, да разкрия цялата си душа, да излея всичко, което се е таило на дъното й с всеки ден.

  -Няма проблем. Имаш времето ми - когато и ако решиш, че искаш да поговориш с мен, можеш да ме потърсиш.

  -Благодаря, благодаря ти за всичко...

  Тя прекара нощта будна, премисляйки предложението на момчето. През главата й преминаваха хиляди мисли, а тя не пренебрегваше нито една от тях, разглеждаше ги поотделно, внимателно преглеждаше съдържанието им, а после претегляше риска да ги сподели с него. Рискът си оставаше същият - и той можеше да се окаже един от ОНЕЗИ, онези, които я лъжеха, използваха и накрая захвърляха... Но нямаше начин да разбере, ако не му дадеше възможност, нали...

  Очите й се затваряха вече и за последен път преди да заспи, тя видя Луната - величествена и блестяща. Колко красива беше...

  Беше му казала, че ще го чака в любимия й парк, но след като бе закъсняла само с 5 минути, го завари да я чака с усмивка и цвете в ръка. Отиде до него и го прегърна приятелски, а после му сподели решението си. Той я гледаше право в очите, а погледът му беше повече от думите, които можеше да каже - изразяваше благодарност за доверието, радост и любов. Прегърна я, а после я целуна... а когато тя отвори очи, усети,че някой настойчиво я гледа. Обърна се и видя “онзи”.

  -Много си пребледнял нещо - гледаш прекалено изненадано за един прочут плейбой...

  -Ама, ти защо си с него?

  -О, извинявай, забравих да ти кажа - това е новият ми приятел...

  -Какво?!

  -Мисля, че чу достатъчно добре...

  -Но аз дойдох да ти кажа, че искам да се върнеш при мен, че...

  -Да се ВЪРНА при теб? Първо, аз при никого не се връщам и второ, доколкото виждам, ТИ се връщаш при мен.

  -Както кажеш, само...

  -Хммм, нека помисля, всъщност, не ми трябва да мисля -знам отговора - НЕ!

  -Но,но...

  -Можеше да помислиш по-рано от какво се отказваш. Сега вече е късно, защото аз знам от какво се отказах заради теб и знаеш ли - чудя се как въобще съм била с теб?!

  -Съжалявам,аз...

  -Съжаленията вече не вършат работа. Трябваше да ме оцениш навреме и да прецениш какво губиш, като се отказваш от мен - сега вече е късно...