Събота. Ранна сутрин. Няма още 6,30 часа. Но съм се събудил и ставам. Тихичко, защото жена ми спи. И, ако се събуди… Единственият начин да се спре световна война е някой идиот да я почне, когато жена ми спи… Така ще го смота – и войната веднага ще спре, и повече оня няма да посмее дори да помисли за нова война…
Та – ставам тихичко. Отивам в хола. Пускам си телевизора. И по трите канала, представяни за национални /щото от съдържанието не личи/ въртят анимационни филмчета…
6,30 заранта…
Кое дете в тоя час гледа филмчета? И изобщо – кое гледа телевизия? Най-точно – кое ГЛЕДА в тоя ранен час?
Но ги въртят. Отчитат изпълнено неписано задължение към бъдещите рекламни потребители…
хххх
Сутрин излизам към седем – седем без десет. Таман почва да се разсъмва в тоя сезон. А на вратата нас – мен и кучето, ни чака пес вълча порода. Голям такъв, ама кротък. На комшии отсреща на улицата. Цял ден стои или лежи пред вратата им, не закача никого – освен котките. Ама и те си знаят, не минават тук. Децата си играят до него, хора минават – лежи си и дреме…
Нас ни чака. Правим обиколка на кооперацията. Играе си с кокер шпаньола, който със скок се мята на врата му – едва стига до там, отръсква го, гонят се. Кокерът – на каишка, щото е толкова щурав, че като жена сам не знае какво ще направи след малко…
Та слизам с асансьора заранта и гледам – една комшийка стои до вратата, мъжът й я увещава да тръгват, а тя ме вижда и вика: „Води го, махай го от тук…“ Щото вълчакът стои пред стълбите…
„Бе, спокойно, бе жена – говори й комшията, хубаво куче е, кротко…“ Неее… Да тръгват… И сутрин – казва ми – да излизаш по-рано, да отвеждаш кучето, та да излизам…
Малко се радразвам. И обяснявам – проблемът не е в кучето, проблемът е в нея. В този страх от животните. Ако него преодолее – всичко се решава…
Подкрепя ме мъжът й. Комуто явно е омръзнало всичко това…
Но тя – не, та не… Да излизам сутрин преди нея…
Пак бавно й обяснявам, че сутрин нямам спешна работа. И хич не мисля, че ще се затичам да й подготвям пътя, да помета пътеката, да я посипя с цветчета. И не е лошо да се обърне към специалист. Защото тежък проблем е идеята в главата й, че някой си – напълно чужд и с нищо неподчинен й човек, ще зареже делата и интересите си, та да обслужва някакви нейни мераци. Ни голямото куче е мое, нито съм охрана на квартала…
Мъжът й е зад гърба й и се подхилва. Явно е доволен, че някой затваря рязко, като врата на стар москвич, устата на жена му. Но тя не схваща. И тръгва след нашата тройка с призив на другата заран да я чакам пред вратата…
Аз съм добра душа. Ако съм жена – от родилното няма да излизам. Обичат ме всички кучета, котки, малки деца и хубави жени. Мъжете не ме харесват, ама то е от нормална завист към екстериора и интериора ми. Но такава жена… Не искам да ме харесва…
А и както отдавна са казали древните – колкото повече опознавам хората толкова повече обиквам животните…
Коментари и размисли
https://genekinfoblog.wordpress.com/
© Георги Коновски Todos los derechos reservados
Мариана,
правилно си ме разбрала...