„Ще дойда довечера в полунощ пак тук....“
Времето вече наближаваше, бризът бе обърнал посоката си и се усилваше. Морето на хоризонта имаше цвят на олово под нависналото небе, изтъняващият сърп на луната прозираше иззад облаците и караше пяната на вълните да белее. На покрива на склада приведената фигура на Джошуа сновеше насам-натам с развята и плющяща на вятъра наметка, озърташе се в тъмнината и мълчаливо проклинаше.
Пристанището изглеждаше опустяло и необичайно притихнало. На фона на небето се открояваше силует на платноходен кораб, дошъл следобед. Вятърът свистеше в ушите му, но въпреки това долавяше шума на прибоя - като ехо от хиляди слаби гласове, взети заедн9, проскърцването на дървените греди, стърженето на насекомите, пищенето на чайките откъм гнездата им на скалите. И звукът от диханието на огромния град, превзел Острова от край до край, безсънен, необикновен град.
После Джошуа забеляза някакво движение долу. Появиха се група войници, водени от сержант. Трима-четирима, които ...