„Ще дойда довечера в полунощ пак тук....“

Времето вече наближаваше, бризът бе обърнал посоката си и се усилваше. Морето на хоризонта имаше цвят на олово под нависналото небе, изтъняващият сърп на луната прозираше иззад облаците и караше пяната на вълните да белее. На покрива на склада приведената фигура на Джошуа сновеше насам-натам с развята и плющяща на вятъра наметка, озърташе се в тъмнината и мълчаливо проклинаше.

Пристанището изглеждаше опустяло и необичайно притихнало. На фона на небето се открояваше силует на платноходен кораб, дошъл следобед. Вятърът свистеше в ушите му, но въпреки това долавяше шума на прибоя - като ехо от хиляди слаби гласове, взети заедн9, проскърцването на дървените греди, стърженето на насекомите, пищенето на чайките откъм гнездата им на скалите. И звукът от диханието на огромния град, превзел Острова от край до край, безсънен, необикновен град.

После Джошуа забеляза някакво движение долу. Появиха се група войници, водени от сержант. Трима-четирима, които носеха факли, останаха на видно място на пътя, останалите бяха разпръснати из околните задънени улички и сякаш се притаиха.

Почти четвърт час не се случи нищо, младежът се приплъзваше от единия край на покрива до другия, снишен, за да не го забележат. Какво, по дяволите, замисляха?! Напрягаше докрай зрението и слуха си, за да разбере какво става. Бяха дошли тихо и също така тихо чакаха нещо.

Шум зад гърба му го накара да се обърне. Видя слабата фигура на Сибила, която се качваше по наклонения пробит покрив на пристройката. Колкото и да внимаваше момичето, скърцането и пращенето на дървото сякаш взривяваха нощната тишина. Той притича до не я да й помогне. Подаде й ръка, когато тя стъпи на покрива, полата й се закачи на стърчащ гвоздей и като се дръпна , полетя право в прегръдките на Джошуа. Останаха за секунда така, задъхани и заслушани дали някой не ги е усетил. Сибила се дръпна и приглади настрани косата си.

-Не си тръгнах, не можах-каза шепнешком Джошуа.-Но няма да се откажа.

-Знам-кимна тя.- Там става нещо-посочи крайбрежните къщи.-Видях група жени да се промъкват насам, водеха и децата си. Видях само дузина мъже с тях. Мисля,че идват насам.

-Аз пък видя отряд войници. Ела-той я повлече след себе си към онази част от покрива на склада, която гледаше към пристанището. Двамата се притаиха един до друг зад железния парапет.-Виж, оттам се задава някой!-привлече вниманието й той към една уличка.-Какво мислиш, че ще правят тук тези жени?

-Всички бяха натоварени-объркано прошепна тя.-Побързах да се махна от пътя им-може би са решили...да избягат от Острова с децата си?-тя го погледна преценяващо.

-Виждаш ли войниците с факли?-посочи Джошуа.-Другите са се скрили. Сякаш някой трябва да побегне от тях, щом ги види, да се хвърли в страничните входове...И там да умре...

Чу как Сибила си пое дъх през зъби.

-Но те са бегълци!- викна момичето и вятърът отнесе думите й.-Трябва да ги предупредим!

Джошуа я дръпна грубо и й запуши устата с ръка. Тя се бореше и се опитваше да вика, докато долу се появяваха първите бегълци. Наистина бяха предимно жени и деца с вързопи на ръце или на гръб, водени от няколко мъже-не повече от дузина, които проверяваха пътя пред тях. Излязоха от страничната пресечка и стражите ги ликвидираха на място, почти безшумно. Посякоха първите шестима човека без дори да водят лицата им.

Никой не стана свидетел на кратката ожесточена схватка на покрива на склада. Двама двадесетгодишно младежи се бореха слепешката един с друг, задъхани и разплакани. Момичето се опитваше да се отскубне и да изкрещи, а младежът с мъка я задържаше, запушвайки й устата, докато накрая я повали на плочите, а ударът отрезви и двамата. Все още вкопчени един в друг, те се втренчиха в случващото се долу.

Секунди по-късно на улицата се изсипаха основната маса бегълци, объркани, хаотично сновящи хора, загубили водачите си. И почна клането. От ляво и отдясно по стените затанцуваха огньовете на хвърлените факли, нощните звуци бяха заглушени от от хриповете и сподавените писъци, звънтенето на мечовете и противният звук при досега им с плътта, наподобяващ сцепена коприна...

Сибила и Джошуа не можеха да откъснат очи от зрелището, гледаха този абсурден танц на сенките в оскъдната светлина долу като хипнотизирани. Всичко продължи съвсем кратко. Стражите догониха малцината опитващи се да избягат в уличките без изход. Нямаше оцелели. Сержантът даде няколко къси заповеди и срита един от войниците, който пребъркваше дрехите на една жена за пари и бижута.

Джошуа усети как девойката до него простена. Видя, че по бузите й се стичат сълзи, търкалящи се покрай полуотворените й устни и изобщо не осъзнаваше, че собственото му лице е мокро и блести на лунната светлина.

-Какъв брутален начин за водене на война!-прошепна той.

Войниците събраха догарящите факли от земята и се изтеглиха. Чак сега наблизо се обади куче и едно-две прозорчета светнаха.

Сибила облиза пресъхналите си устни-все още в онзи ужасен транс, в който бе изпаднала.

-Това не е война...Това е клане-откопчи пръстите си от парапета и се дръпна назад.- Защо... защо трябваше да видя всичко това ?!...

Долу се затръшна врата и се чу тропот на бягащи крака. После пронизителен крясък, който разбуди пристанището. Цялата вселена обаче се побираше на покрива на склад за новопристигнали стоки, а обитателите й бяха сивоок младеж и светлокосо момиче, обгърнало главата си с ръце.

-Господи! Докъде стигна, Лионард?...

-Защо не бях там с тях?...

-Как можа да стигнеш до тук? Как можах да го позволя?...

-Защо трябваше отново да преживея всичко това? Колко пъти ще се повтори още...

-Нещата стигнаха твърде далеч... Не мога да ти позволя да нараниш никого повече!

Джошуа събра полите на наметалото си, скочи рязко и избяга, след малко се чу трополенето от слизането му по покрива на бараката. Сибила беше вдигнала пребледнялото си лице, търсейки с очи изчезващият му силует.

-Чакай-немощно повика тя.-Мога...да ти помогна...

Нямаше кой да й отговори. Тя се сви я ъгъла-измръзнала, разплакана и ужасена.

Студеният бриз донесе мирис на смърт, прясна кръв и солена вода.

.............................................................................................................................................

-Да, точно това направиха скъпите ти съюзници. Решиха да изпратят семействата си на сигурно място извън Острова, но аз знам всичко, което става в този град, Виктор, и не мога да ги пусна просто така.

Лионард седеше близко до вратата, облегнал се с гръб на една стена, облечен в тъмни, обикновени дрехи. Диадемата и пръстенът с печат го отличаваха от другите.

-Проклет убиец...-дочу се глас от човешката купчинка, свита на дивана.

-Не те разбрах, Виктор.

-Мръсен кучи син!-кресна другият.

-А това е нещо друго. Показва колко си развълнуван от случилото се. Не виждам обаче защо се самообвиняваш, те сами решиха да си играем на котка и мишка. Нямаха нито време да го предотвратят, нито шанс да оцелеят.

Виктор скочи на крака срещу лорда. Небръснат от няколко дни, но изкъпан и в чисти нови дрехи, трескав, прежълтял. Слабата му фигура се очерта в рамката на прозореца. Можеше да се хвърли към лорда и да го повали, можеше да докопа нещо тежко и да го запрати към него, можеше да счупи каната с вода и да му пререже гърлото със стъклото. Беше си представял много подобни неща, още когато Лионард пристъпи сам в салона.

-Ще те убия!

-И колко дълго ще живееш след това?-усмихна се другият.-Какво ще стане с всички, които разчитат на теб?

Лионард го гледаше студено, без намек за някаква емоция. Умееше го добре.

-Ще дойда пак- подчертано каза той.-Помисли си за всичко, което ти предложих. Баща ти- Дашиъл, беше наследник на един от най-старите аристократични родове в града. Нещо, което не може да се каже за приятелят му Джордж, например. Само че баща ти се оказа истински глупак и умря тъпо и безполезно. Не повтаряй неговата грешка.

Виктор отново падна в креслото и наведе глава, а когато се осмели да я вдигне, в салона нямаше никой. Вън в коридора съветникът на лорда го чакаше нетърпеливо и щом го видя, веднага се залепи за него.

-Лионард, какви ги вършиш, за Бога?!-сгълча го тихо по-възрастния мъж.-Новината вече е обиколила целия Остров, всички са в паника. Съветът е свикан извънредно, започват след час!-почти ужасено рече той.

-Съветът има само съвещателни функции-язвително изрече Лионард.-Не могат да гласуват нищо без лорда, а май забравят, че лордът съм аз.

Съветникът почти подтичваше подире му. Ръцете му бяха вечно заети с различни документи, доклади или писма. Сега носеше само една набързо надраскана бележка, за която изглежда бе забравил.

-Добре, добре-измърмори недоволно той.-Ще се оправиш със Съвета, но какво ще направят хората? Представи си-всеки момент може да избухне спонтанен бунт! Или още по-лошо-още довечер корабите ще са разнесли мълвата из околните острови!

-Ще вземем мерки за това. И ако някои не се съобразят, ще наредя да затворят пристанищата. За колкото време се наложи.

Съветникът вече бе започнал да се зачервява и задъхва. Лионард не искаше да се държи грубо, не и с него. Спря след извитата арка на един вход и му даде възможност да си поеме дъх. Беше съветника на Рийс, а сега и негов, трезвомислещ, ловък, стар и опитен. Погледнаха се в очите.

-Да затвориш пристанищата?! Дори не си го помисляй, Лионард! Достатъчно хора мислят, че си диктатор. Дори да направиш каквото си решил, вече има свидетели на всичко, което става тук. Лорд Ислейн и хората му си тръгват утре, не можеш да спреш неговия кораб да отплава, освен ако не искаш война! Война, която дори ти не можеш да спечелиш. Той владее двадесет и четири големи острова!

Лордът сякаш се приведе над дребния мъж и просъска:

-Ние пък владеем четиринадесет острова и този. А лорд Ислейн никога няма да напусне този дворец.

Мъжът се смръзна. По лицето му се изписа изражение на внезапно прозрение, после на страх.

- К-как?-заекна той. - Не можеш! Това значи Островна война! Такава война, че самият Император ще се намеси и ще изпрати войски. Няма да посмееш!

Лионард се засмя с познатото си тихо подигравателно сумтене.

- Знам как да направим нещата така, че всички да са доволни. Ислей е уморен и болен старец. Колкото и да се прави на мъж, всички знаем, че силите му са на свършване. Довечера му обещах незабравима нощ с най-скъпата куртизанка на Острова. И тази среща може да е съдбоносна за него.

Извъртя се бързо и тръгна, без да даде възможност на съветника да го последва.