Наистина имаше буря. Мокрите клони шибаха бясно стената на атрактивната фасада на клиниката под напора на вятъра, тънки пръски дъжд се лепяха по огледалните прозорци. Мониторът в стаята на Виктор Конъли пищеше ли, пищеше-зловещо и неестествено, раздирайки стерилната тишина на болничния коридор. Момчето в леглото беше изтръгнало иглите на системите от вените си, скъсало с нокти бинтовете на ръцете си и белите чаршафи бяха мокри и натежали от собствената му кръв. Сякаш щом бе отворило очи, бе поискало да умре-незабавно и окончателно.

Дежурният екип, който нахлу в стаята, откри един загиващ млад човек, агонизиращ под кървавия чаршаф, раздрал раните от прерязаните си вени. Заеха се да го върнат към живота, защото това им беше работата. Стаята се обля в ярка изкуствена светлина, изпълни се с викове и трескаво суетене.

В коридора майката на Виктор крещеше истерично, дърпаше се от ръцете на сестрата, която се опитваше да я успокои, удряше с длани и юмруци стъклената преграда.. Ярка, грозна светлина, отвратителен шум...Не чуваха ли виковете й отвъд стъклото, какво правеха с единственото й момче?!

Виктор!

ВИКТОР, КАКВО СТАВА?!!

Плачеше накъсано с разширени, зачервени очи, отскубна се от ръцете на сестрата, прилепи лице в стъклото. Дъхът й остави мъгливи следи, изстиналите й длани напразно удряха, а крясъците й оставаха нечути. Една от сестрите в стаята видя, че тя ги гледа, отиде и бързо свали щорите. Гледката на отпуснатото младежко тяло, пресягащите се над него ръце, свития на топка, подгизнал от кръв чаршаф, изчезна.

КАКВО СТАВА?!!

ЗАЩО?!!

Жената простена и се свлече надолу, влачейки лице и длани по стъклото, оставяйки мазни и мокри следи. Продължи да хълца пресекливо. Светлият коридор бе тих, безлюден. Лудостта и агонията бяха отвъд матовата преграда, заглушени от нея, изолирани.

ЗАЩО СЕГА?!!

ЗАЩО НЕЙНОТО МОМЧЕ?!!

Вятърът свистеше покрай прозорците на частната клиника, неусетен, нечут, напразно мъчещ се да привлече нечие внимание.

Колко продължава една схватка? Не повече от минута...

Как да прецени времето освен по ударите на сърцето си?

Твърде бързо, твърде бързо...

Толкова учестен пулс, че я замая. Сърцето й сякаш се качи в гърлото, задуши я, сякаш още малко и щеше да се пръсне.

Може би още половин минута? Може би те ще спечелят?

Колко е дебела границата между реалността и лудостта?

Един дъх-прекалено лесно е да се премине.

Край на илюзиите за времето и смъртта, край на предразсъдъците за греха и изкуплението...

Това ли е загубата?

Толкова ли боли?

Толкова ли БОЛИ?!!

Един дъх разстояние. Един удар на сърцето.

Омазани с кръв гумени ръкавици. Пръсти, навиващи катетър. Слабо, бледо момчешко тяло, извило гръбнак в безмълвен безболезнен гърч. Тежък удар в мокрите чаршафи. Длани, отдръпващи електродите на електрошока. Очи, следящи правата линия на монитора...

Няма връщане назад.

Това, което искаш и това, което ще стане.

Иска.

Иска някой да отвори вратата, да й каже, че всичко е наред, че момчето й е добре. Тя ще му прости, ще му прости всичко, тя винаги му прощава, може би дори...дори ше го приеме такъв, какъвто е.

Иска да може да си поеме дъх, да успокои полудялото си сърце.

Иска всичко да е както преди, преди той да порасне, преди да й признае онези неща.

ТОЛКОВА ЛИ БОЛИ?!!

Във всяка болнична стая има часовник. Очи, скрити зад тънките рамки на очилата, поглеждат нагоре-минава полунощ.

Няма връщане...

Ръка, която отваря вратата. Лице, наложило маската на фалшива покруса.

Къде е момчето й, къде е д-р Едингс, която да й каже, че всичко е наред? Какво говори този очилат мъж?

Кога най-накрая сърцето й ще се пръсне и тази БОЛКА ще спре?

Тя се свиваше на пода и плачеше, струваше й се, че виковете й ще срутят небесата.

Сестрата изключи пищящия монитор, всичко стихна, освен виковете.

ТОЛКОВА ЛИ БОЛИ ?!!

Една сянка се мерна в огледалото в стаята. Мимолетен образ с разлети черти като във вода, някаква игра на светлината. Нищо повече.

„БОЛКА“ Е ПРОСТО ДУМА...

Човек опознава себе си, като достигне собствените си граници.

Отвъд тях няма нищо.

...........................................................................................................................................

Телефонът иззвъня. Два, три пъти. Модерна, луксозна дневна с кожена холна гарнитура, стъклена масичка, на която липсва уникалното сребърно преспапие във формата на пясъчен часовник. Някой светна лампа и обля стаята в мека жълтеникава светлина. Телефонът звънна за четвърти път. Елизар нахлу, увивайки се в лъскав черен халат, занесен, разчорлен, с цигара между зъбите. Намери телефона върху плота на скрина.

-Да? Елизар Моранди слуша-прокара пръсти през косата си, за да я пооправи.

Заслуша се в гласа отсреща, задържа цигарата в ръка, безкрайно дълго, докато започна да му гори пръстите. Лицето му също застина безжизнено. Свали слушалката, приведе се, опрял чело върху опакото на ръката си, остана така секунда две.

-Майната ти, Виктор!-изрева той и помете с лакът каквото имаше по полицата. Много неща се натрошиха и паднаха на пода. Изрева пак като някое ранено животно, запрати телефона към стената, устройството се разпадна на пластмасовите си части, но той продължи да беснее, да троши, да крещи сам на себе си.

-Идиот!... Мразя те, по дяволите, мразя те!...Как можеш... Копеле такова...Как можеш...Майната ти...чуваш ли, майната ти!...Не ти пука за никого!...Не ти пука...за мен...

Изведнъж млъкна, останал запъхтян в средата на хола, помътнелите му очи с цвят на лешник огледаха бъркотията, която бе направил. Прокара длан през лицето си, стисна юмрук, опита се да се успокои. И не можа.

Нахлу в полуосветената спалня, блъсвайки вратата в стената.

-Махай...се!-изръмжа той на фигурата, заела леглото.

Лас го изгледа изненадано. Гледаше телевизия и пушеше, проснат по корем, увит в черните сатенени чаршафи. Гримът около светлозелените му очи се бе поразмазал, ноктите му бяха боядисани в черно и кървавочервено.

-Какво?-недоразбра той, клатейки русата си глава.

-Разкарай се от дома ми веднага!

-Какви ги говориш?-хлапето се пресегна да угаси фаса в пепелника на пода.-Два през нощта е! Какво не си доволен?

Елизар отвори чекмеджето на нощното си шкафче,бръкна, търсейки нещо във вътрешността му и извади пистолет отттам. Лас подскочи като видя оръжието.

-Изчезвай оттук или ще те убия!-кресна Елизар и издърпа чаршафа изпод него със свободната си ръка. Другата все още държеше пистолета, все още безопасно насочен надолу. Мътният поглед на мъжа обаче говореше друго. Лас изпълзя назад-хилав, гол, с бледа, невиждала слънце кожа, кожени гривни на ръцете и верижка с филигран на гърдите. Изхлузи се от ъгъла на леглото и трескаво започна да си събира дрехите от пода, без да изпуска от очи разярения мъж.

-Не знам какво, по дяволите, ти става?!-измърмори той и се сниши, защото някакъв предмед полетя към него.-Да не си се побъркал?!-вече кресна той, избягвайки през прага на спалнята.-Ще кажа на всички да стоят далеч от теб! Просто си откачил!

-Изчезвай при жалките си надрусани приятелчета, Лас! Повече няма да стъпиш в дома ми!

Момчето нахлузи как да е кожените си панталони, куцукайки от крак на крак към вратата, като се озърташе през рамо. Ругаеше тихо и сумтеше. На прага се препъна в кучето, прибрало се вътре заради дъжда. Лин се премести мързеливо настрани и му се озъби.

-Навън има ураган, мамка му!- изсъска малкият като открехна външната врата. Откъм верандата нахлу вятър с пръски дъжд и мокри листа.-Живееш извън града, Елизар! Най-близкото такси е на майната си! Ха, ще гони мен...

-Още ли си тук, Лас?!-достигна го глас откъм антрето. После чу и стъпките, които го настигаха.

Побърза да се измъкне, трясвайки вратата зад себе си, като не преставаше да мърмори. Елизар го последва навън, спирайки на прага-висок и мрачен, размъкнат, разчорлен, с развяваш се от вятъра черен халат-като гневен демон на отмъщението със зареден пистолет в ръката. Стоеше неподвижно и наблюдаваше как дъждът обгръща дребната момчешка фигурка, издърпала якето си над главата, за да се предпази. Момчето затича към пътя и скоро се загуби от поглед.

Един нечовешки дрезгав рев проряза мрака, вземайки надмощие над бурята. Мощен и безсилен. Последва го изстрел, изпратен в нищото.

После още един.

И още един.

И още един.

Докато пълнителят се изпразни, но пръстът на спусъка продължи конвулсивно да се свива . Кучето залая разгневено.

Боли...Наистина...

В голямата празна къща,останала зад гърба му, светеше само дневната, а по прозореца на спалнята играеха светлосенки от телевизионния екран. Времето сякаш спря.

БОЛИ!

ТОЛКОВА СИЛНО!

Кучето най-накрая се бе успокоило и скимтейки, прекоси безшумно разстоянието до стопанина си. Намери го, свлякъл се на верандата, подпрял се с длани на мокрите дъски, хълцащ неистово в някакъв неописуем сдържан плач. Немската овчарка се завъртя край него, завря муцуна в ръцете му, отри ледения си нос в бузата му. Мъжът обгърна врата й с една ръка.

Няма връщане назад...

Топлината на животното  успокоява. То помръдна острите си уши.

-Отиде си, Лин- изхриптя той.-Този път си отиде завинаги...

.........................................................................

епилогът във вторник ;)