Тя вървеше по познатата пътека. Дърветата бяха покрити с пухкав сняг и за миг тя се зачуди как зимата е дошла толкова бързо. Та до вчера навън всичко тънеше в зелен разкош, а слънцето я галеше с вълшебна нежност. Мисълта отмина толкова бързо, че тя не разбра какво е породило тъгата й.
Тя вървеше към върха. Както винаги бяха вървяли с него. Този път, обаче, той не беше с нея. Сама. Това някак я плашеше. Наоколо нямаше никой, заобикаляха я само дърветата, които протягаха клоните си като костеливи пръсти готови да я сграбчат. Но прегръдката щеше да бъде нежна... и вечна. Както нищо друго.
Тя продължаваше да върви нагоре. Там, където се откриваше гледката към града. И към морето. Можеше да чуе грохота на вълните, разбиващи се на хиляди късчета след мимолетната целувка със скалите. Но те винаги се връщаха. Не можеха да устоят на изкушението. Това странно й напомни за самата нея. И разбира се за него. Тя винаги оставаше, а когато се тръгваше, рано или късно се връщаше.
Неусетно стигна до “тяхното” дърво. Там, където някога той беше издълбал имената им. Сякаш беше преди векове. Тя докосна имената, оградени със сърце, и усети непознато чувство на болка. Не отдръпна ръката си. Затвори очи и го видя в онзи далечен ден. Видя ръцете, които дълбаеха и очите, които я обичаха. Тогава се смя. Сега една сълза неусетно се стрелна по бузата й, оставяйки ярка диря. Рана. Това бяха оставили на дървото. И тя беше неизлечима. Краката й омекнаха и тя рухна в мекия сняг. Сега знаеше. Разбираше. А болката гореше с червени пламъци, галещи душата й. Но след тях оставаше само тъмнина. Тъмнина, която беше навсякъде, ако огънят изгаснеше...
Последен въглен тлееше някъде наблизо. Тя протегна ръка. Толкова силно желаеше този огън. Имаше нужда от него. Но въгленът дари не опари ръцете й. Между пръстите й се отрониха само няколко черни прашинки. И сега тя беше напълно сама. Сама в тъмнината... Тя започна да крещи...
Стана рязко, обляна в пот. Някъде в съзнанието избледняваше сън или може би далечен спомен. Тя легна отново. До него. Не го целуна. Нещо се беше променило. Тя беше сама. Тръпки полазиха голото й тяло от това усещане. “Къде отиде моето щастие?” – въпросът увисна като табела някъде дълбоко в нея и засвети в тъмнината.
Бавно започна да се унася отново. И пак тръгна да търси щастието. Своето щастие. Сама...
© Кери Исова Todos los derechos reservados