Писахме си по интернет в продължение на повече от две години, без да се видим на живо; нищо, че бяхме от един и същи град. Всъщност „писахме“ е силно казано. Просто се бяхме добавили във фейсбук и веднъж на два-три месеца си изпращахме по едно вяло „здравей, как си“. И аз не бързах за среща, тъй като се възстановявах от предишно разочарование и вече не вярвах, че някой би ме заинтригувал, още по-малко да ми отвърне със същото. Но ето че се случи. Беше март месец и получих, освен „здравей, как си“ и покана за среща очи в очи. Трябва да призная, че това вече не го очаквах от него и бях кълбо от нерви. Досега срещите винаги бяха пълен провал, идваха или абсолютни дебили, или такива, които бяха само за единия секс; сериозна връзка — такава, каквато аз търсех, никой друг не търсеше.
Срещнахме се на ключово място в града (винаги са ме предупреждавали като излизам с някой от интернет, да „внимавам“) и още като го видях, си казах: „ау, ама той е много хубав“. Ръкувахме се, аз още бях нервна, но постепенно нервите ми се успокоиха и започнахме да си говорим като стари познати — такива, каквито всъщност бяхме — по определен начин. Седнахме в едно кафе и първото, което ми направи добро впечатление бе, че той плати сметката. Също, че току-що се е изкъпал; миришеше прекрасно, а другите момчета, с които се бях срещала, го правели 2–3 пъти в седмицата. Не че поръчах кой знае какво — едно кафе с минерална вода, но нали е казано, че „жестът е важен“. Поприказвахме си, а аз не спирах да гледам добре оформеното му тяло и русата му, красива глава. После седнахме в парка на една пейка и продължихме да си говорим. Споделих му, че в момента не търся връзка (всъщност това бе най-голямата ми мечта, но вече се бях отчаяла от мъжете), при което видях тъга в очите му. Явно му харесвах, но беше стеснителен и не посмя да ми каже веднага. После заваля силен дъжд и волю-неволю, трябваше да се разделим. Ръкувахме се, благодарихме си за добре прекараното време и той каза, че ще продължим да се пишем и да се виждаме. Прибрах се и открих, че имам съобщение: споделяше, че и той си е прекарал много добре и се надява да продължим напред заедно — поне като приятели. Не бях на себе си от радост. Той не беше като другите — нито външно, нито вътрешно. Надеждите отново започнаха да се пробуждат у мен.
И ето че отново дойде покана за среща (в това отношение бях срамежлива и чаках винаги инициатива от отсрещната страна). Видяхме се, бях кълбо от нерви пак…
Времето мина по същия приятен начин, смяхме се, говорихме си за общи теми и в един момент забелязах, че във фейсбук започна да публикува сърцераздирателни статуси, поеми, стихове, откъси от песни… но моето име никъде не фигурираше и аз поради стеснителността си, се правех на малко „ударена“.
— Ще ти отвърне със същото, не унивай, имай търпение — му казвах аз, чудейки се как да се измъкна от неловката ситуация.
И така, кафетата и срещите продължаха и аз хлътвах все повече и повече. Явно и той така, но никой не събираше смелост да признае на другия чувствата си. До момента, в който не се прибрах от празнуването на рождения ми ден, на който той също бе поканен, и получих съобщение в 15 реда, в което ми обяснява, че не гледа на мен само като на приятелка и иска да имаме „нещо повече“ в отношенията ни. Това беше най-хубавият подарък, който получих: чудесното момче, което бях срещнала, ми се обясни в любов. Естествено, веднага му казах заветното ДА. Околните забелязаха промяната в мен — казваха, че сияя, че се разхубавявам. Въпреки че не го тръбях, всички разбраха какво се случва в живота ми.
След този момент, аз започнах да го обиквам все повече и повече; Засвидетелстваше ми любовта си по всевъзможни начини: купуваше ми парфюми, черпеше ме, а тези дребни жестове бяха много за мен. Знаех, че финансовите му възможности не са неограничени, но въпреки това той обеща, че един ден ще ми подари нещо голямо — толкова, колкото е и любовта му. Аз му казах, че не искам по този начин да ме „купува“, но беше глух за увещанията ми…
А миговете, в които бях в прегръдките му, ме караха да забравям за всичко останало. Имах чудесна работа, здраве, а сега и перфектното момче до себе си. Надявах, се, че любовта ни ще продължи във времето. На Коледа и Нова година бяхме заедно — това ми беше също мечта от дете — да прекарам тези празници в прегръдките на любимия. Толкова бях щастлива…
Най-добрият ми приятел обаче не можа да приеме връзката ми; Всячески се опитваше да ме убеди, че той не е за мен, че заслужавам нещо по-добро. Плюеше го по всевъзможен начин и накрая дори стигна дотам, че спря всякакъв контакт с мен; по-късно се оказа, че тайно е бил влюбен в мен и появата на нов мъж в живота ми беше извън възможностите му за понасяне. Но от малки бяхме неразделни и как бих могла да предположа; аз винаги съм гледала на него като на приятел, като на брат, но никога като на мъж. Дори да си призная, допусках, че може и да е гей.
Все тая… имах нови приятели, перфектното момче, което ме правеше щастлива, перфектната работа и семейство. Чак се страхувах, като се сетя, че „много хубаво не е на хубаво“. Но знаех, че Бог ме обича и заслужавам да получа толкова хубави мигове в
живота си; след всичките години на разочарования. Появата на Иван беше като сън, от който не исках да се събуждам… сън, от който спомени има.