Отговор

     Тишина, спокойствие и сивота около мен бележат вечността. Аз съм душа, чакаща ред да сложи лице, да стане човек с биещо в гърдите сърце. Идвам от там, където се раждат безсмъртните души и чакат на опашка за кръговрата на живота. Чакат ред, име да получат и смъртни да станат. Като цяло това е всичко, което знам. Не мога да обясня съществуването си в момента. Заклещен съм между миналото и бъдещето, но въпреки това не съществувам в настоящeто. Знам само, че като ми дойде редът, ще получа награда, живот. Това съм аз, един от „чакащите“.

     Чувствам се различен и несигурен. Заслужава ли си да чакам цяла вечност? Искам да знам! Искам отговор! Какво прави живота толкова ценен? Какво кара безсмъртни на смърт да се обричат? Само аз ли не знам? Само аз ли не виждам смисъла? Иронично е как някои смъртни посвещават целия си живот в търсене на безсмъртие, без да знаят, че са го имали, но въпреки това са го захвърлили в замяна на живот, водещ до смърт. Защо не посветят живота си в търсене и намиране смисъла на съществуването си? Може би има такива хора. Може би там има някой, който има отговори. Въпросите са много, но искам отговор само на един. Кое е по-ценно от безсмъртието?

     Ето ме тук, стоя, чакам и безброй въпроси си задавам. Не мисля, че съм готов да го направя. Не и докато не открия отговор. Налага се сянка да стана и сред смъртните да се разходя. Разходката ще е дълга, а може и вечна, но това не ме тревожи, щом разполагам с цялото време на света. Годините се превръщаха в седмици, седмиците в часове. Съществуването ми се бе превърнало от уравнение с константа времето и ясно решение в смесица от постоянни променливи, които го правят неясно и нерешимо. Бродя сред тълпи от хора, търсейки причина през реда си да мина или да потъна в мрака безцелно, превръщайки се в призрак, вечно търсещ, вечно ненамиращ. Животът на хората минаваше пред очите ми като на лента. Той бе като кратък филм, изпъстрен с ярка палитра от актьори. Всички влизат в роля, скривайки истинската си същност и до такава степен свикват с това, че забравят собствената си цел и роля в живота.

      Не помня откога търся тази искрица в тъмнината. Умората ми е голяма, а целта ми неосъществима. Малко преди да загубя и последната си капчица надежда, нещо ме спря, нещо ново видях. Спрях се в малка погълната от мрака уличка, между облаците се прокрадваше лъч лунна светлина и огряваше дрипав младеж, лежащ, едвам дишащ. Приближих се към него. Настана тишина и спокойствие. Вятърът се засили и засвири, пропълзявайки през опустялата мрачна уличка. Усетих шепот. Вятърът изпращаше последна молитва за издъхващото момче. Стоях над него и забелязах как лунната светлина се отразяваше в локва от собствената му кръв, а в дясната му ръка - пистолет. Тогава осъзнах, че сам си е причинил това. Но какво може да накара човек сам да си отнеме това, което толкова много “чакащи“ искат да имат? Трябваше да разбера защо си е отнел живота, трябваше да надзърна в спомените му. Положих ръка на очите му и се пренесох в библиотеката на паметта му. Озовах се в мрачна и плашеща стая с тапицирани стени като в лудница, а в средата от земята до тавана стояха рафтове с прашни и стари книги. Всеки рафт от книги бе различна фаза от живота, но неговата библиотека имаше само три рафта, защото беше още прекалено млад. Тогава започнах да чета. Първата фаза от живота му беше не по-различна от тази на останалите хора – детство, изпълнено с щастие, свобода и безгрижие. Стигайки до втория рафт, се изненадах от това, което видях, последната книга от рафта липсваше. Започнах да се оглеждам наоколо да не е паднала от рафта, но уви, не я намерих. Забелязах врата в единия край на стаята, която не бях забелязал по-рано, опитах се да я отворя, но усетих съпротива и тогава се чу глас.

- Спри страданията ми, отърви ме от лапите на живота и ще откриеш отговори...

Учуден бях как още беше живо бедното момче. За първи път човек ми проговори, а ме караше да му отнема най-ценното, но малко време му оставаше, затова замахнах с ръка, освобождавайки душата му от оковите на тялото и облекчих болките му.

- Най-после заедно... - рече младежът с последния си дъх и с усмивка напусна живота. Вятърът спря молитвите си и утихна, а луната се скри зад мрачни облаци и заплака. Заваля пречистващ дъждец. Не можах да разбера какво искаше да каже с тези думи „Най после заедно.“, но се надявах да открия отговор на този и на още много въпроси в библиотеката му. Нямаше вече кой да държи вратата затворена и тя се отвори, скърцайки, а вътре на пода захвърлена лежеше липсващата книга. Вдигнах я и почистих праха от корицата. Личеше си, че отдавна не е била отваряна. Книгата бе озаглавена "Любов". Това са спомените за любовта на живота му. Въпросите продължиха да се трупат. Защо бе скрил тези спомени от себе си? Започнах да я чета, а в нея той бе описал най-красивото създание:

Маслиненочерни очи

и копринени коси.

Чаровна душица

и усмивка на кралица.

Ухае на цветя,

има ангелска душа,

ангелско лице

и бели пухкави криле.

Заслепява Слънце

с бляскава усмивка.

Затъмнява Луна

с ангелски крила.

Всички изпадат в екстаз

от вълшебния ù глас.

Сърцето ù силно тупти,

чак никой не може да спи.

Нежна млечна кожа

като листенце от цвета на роза.

Любовта е нейна власт.

С допир поражда страст.

Ангел или видение?

Може би небесно откровение?

На красотата въплъщение

е моето лично мнение.

     Любовта му към нея е неземна, а на моменти някак си вълшебна. В разгара на най-прекрасната фаза от живота на младежа идва краят на неговата мечта. Смърт застига неговата любима, а последните ù думи са изписани в самия край на тази книга: „Някога исках да разбера къде е любовта. Тя е в нас двамата, ако ние самите го искаме. Увита е в думите, целувките, допира ни... и скрита между секундите от собствения ни живот. Обичам те...“ Върнах се обратно в първата стая и поставих книгата на мястото ù. Погледнах и третия рафт, за да разбера как завършва тази история. Имаше само една книга с черни корици и пречупен гръбнак. Нямаше заглавие, нито съдържание. Само четири стиха стояха в началото. Това бяха последните му мисли, след като е посегнал на живота си. Изписани с дребен шрифт върху пожълтели и разпокъсани листи:

Сливах се със спокойствието на тишината,

както сянка с тайните на тъмнината.

Любимата загина, но не и любовта.

Ще бъда с нея, ако ще и да умра.

Чашата с болка се препълни,

а очите ми не спряха да леят сълзи.

С хладнокръвно оръжие в ръка

открих решение в студената стомана.

Примамващият сладък мирис на барут

отвътре ме стопля и не усещам студ.

Съвестта ми е чиста. Ти, Смърт, не чакай!

Чувствай се като у дома си. Заповядай...

     Мигом ръка вдигнах и излязох от библиотеката. Вече знам защо издъхна с тези думи на уста. Отново е заедно с любовта. Въпросите ми бяха много, но отговорът бе само един. Няма ли любов, няма и живот. Време е да се присъединя отново към „чакащите“, но дали не е прекалено късно? Ще имам ли достатъчно сили да се справя с живота? Искам лице да имам, кръв във вените си да усещам, да мога да дишам, сърце да имам и да мога да обичам.