Отказвам да приема поставяните ми условия. И аз съм страна по договора и с това имам свои права. Отказвам да се примирявам с неуважението и с ежедневното убийство на желанието ми за работа и развитие. Не искам повече да мълча пред крещенето на работодателите ми и безизразно да понасям всички незаслужени обиди. Не искам повече да гледам право в очите човекът, който ми нанася психологически травми чрез упреци, ултиматуми и изнудване. Това го практикувах 15 години в детсвото си.

Вместо това най ми се ще да му кажа без капка съжаление, че се уморих от несправедливото му отношение, че за мен е един нещастник, който се храни от нещастието на другите и че аз повече няма да допускам неговата умопомраченост в моите дни. Искам да му заявя, че не ми пука за заплатата и за похвалите му (похвали, които никога не получих) щом се събуждам с лошо настроение и отивам на работа така, сякаш за пореден път трябва да изтърпявам наказание. Омръзнаха ми цирковете на лакеите му, омръзна ми тесногръдието на до смърт уплашените колеги, които виждат слънце и смисъл само в тази фирма и за тях светът се свършва с доброто настроение на шефа като възможно най-висше благо. Мамка му на всичко!

Къде отидоха мъжеството и доблестта ни? Станах свидетел на толкова падения за последните години, че чак главата ме заболя от неприятни изненади. Мъже със семейства и с положение да се сърдят като малки деца и да правят напук в името на отмъщението (за незнайно престъпление на „виновника“), други мъже, станали на по 40 години да се плашат от всяко поскърцване на шефската врата и автоматично включване на режим „имитирам, че работя“. Мъже, които си мълчат, когато стават свидетели на несправедливост, само за да спасят кожата. Жени, които дотолкова са се предали в ръцете на материализма, че показността и лицемерието и празните приказки са издигнати в култ при тях. „Лижем задници всякакви, само за да сме любимци на работодателя“. Мразя го до мозъка на костите си това болно лого.

Навън е хубав слънчев ден, натрупал е сняг, студено е, но свежо, красиво. Но аз вместо да се наслаждавам на пухкавите снежинки и на тишината на природата, мъдра и мирна, както никога, аз продължавам да се опиянявам от гнева си и от протеста вътре в мен. Всички ме съветват да се спра в тихото си бунтарство, да се нагодя и да се науча да бъда като тях, да се усмихвам на обидите и да живея мижитурския живот на всички предали се пред властта на парите.

Аз не съм такава и никога няма да бъда. Аз жадувам за приятели, жадувам за искреност, за диалог, за взаимопомощ, за доблест, за достойно съществуване, за едно спокойно съществуване. Аз искам да помагам на хората в нужда, да подаря надежда, да посея вяра, да вдъхна смелост, да дам любов, да отглеждам мир и любов в себе си и в обкръжението си.

Как да създам мир и любов, когато сърцето ми се свива до болка, когато чуя гласа на ядосания управител, за секунди умирам в очакване на най-лошото. 15 години умирах всеки ден по няколко пъти и в тази фирма за 2 години умрях почти толкова, колкото за цяло детство тормоз.

Купих си минерали – аметист, турмалин, сложих си фън шуй тапет на десктопа, пускам си релаксираща музика, чета книги за борба със страха, неувереността, където дават 1000 и един съвета как да се обичаме, чета, слушам, медитирам, повтарям си утвърждения „Всичко се нарежда прекрасно за мен. Всичко си идва на мястото. Проблемите ми се разрешават от само себе си. Аз обичам и ценя себе си.“ Но защо не се чувствам по-добре, а потъвам повече и повече? Дори и рейки лечението не ми помага. Помня, че преди месец посетих един сеанс при рейки лечител и само седмица след това работодателят ми ми заяви, че за година и половина нищо не съм научила и че след месец ще ме маха, защото работата ми не му носи пари. Всичките ползи от рейки се изпариха, изпаднах малко след това в нервен плачевен колапс и се прибрах вкъщи, защото не бях в състояние да обслужвам клиентите. Сякаш море от сълзи се изля в онзи неприятен ден.

Всички ми казват да си мълча, да търпя и да напусна, когато си намеря нова работа. Аз аз съм вече алергична към въздуха в тази сграда, напоена с толкова много разочарования и премълчани обиди на всички, които работят и са работили тук.

А книгите ме учат да обичам себе си, да се уважавам и тогава другите ще ме уважават. Кого да слушам – себе си, книгите, другите – какво да направя? Трябва ли да остана на това място и докога – докато не ме изкарат психиатрите оттук с диагноза тежка депресия. Тогава може би майка ми ще разбере, че освен скъпоценния ú син, тя има и една дъщеря, която иска помощ, търси една окуражителна приказка и едно: Направи го! А вместо това чувам – „трай си сега, защото още не съм събрала парите за семестъра на брат ти, а баща ти си изплаща обезщетението за побоя над старицата миналото лято. На кого да разчитам, освен на теб?“. Защо другите могат да си позволят да бъдат слаби, а аз не? Защо трябва да поемам отговорност за грешките на другите? Аз не мога да си позволя да бъда слаба, защото слабите вкъщи ще станем прекалено много. Защо толкова много се страхувам от упреците ма майка ми, която живее за брат ми и баща ми, а аз съм просто неин съучастник, патерица в трудните моменти? Защо?

Искам да запуша ушите си, за завържа сърцето си, което ще избяга от гърдите ми в моменти на страх, искам да съм далеч от посредствените „многознайковци“, които знаят какви промоции на свинско има в супермаркета, а не знаят какво е в душите на децата им в момента. Искам да избягам.

Толкова много мечтая някой да ми подаде ръка, да повярва истински в мен, да ми каже „Аз ще те подкрепям и ще те пазя“. Знам, че трябва да си помогна, но цялата ми същност крещи космически силно „Помооощ. Топя се в блатото на хорската завист, ненавист, егоизъм, лицемерие. Една звезда пада, без никой да я види.“

В такива моменти се вграждам в една друга реалност – на белия лист хартия и населявам тази самотна планета с тръни и рози, с хиляди малки принцове и алиси, със стотици комедии и драми, със себе си - нецензурирана версия на Антония.

Там аз издавам своите книги, пея от сърце, танцувам, ходя на духовно пречистване в Индия и Тибет, ставам инструктор по йога и рейки лечител, основавам десетки приюти за хора и животни в бедствено положение и всички са нахранени, обнадеждени, обичани и обучавани да изразяват свободно себе си в пътя към духовното израстване.

Може би в някой друг живот аз заслужавам с приноса си към човечеството да се върна във вселенския механизъм на мира и да съм едно болтче от гигантско колело. Болтче, което е щастливо да е част от хармонията и което не чувства болка, тъга, самота, страх или съжалание. Което е частица енергия, събрала в себе си цялото съвършенство на необята.

Може би, а дотогава, оставам Аз, едно разбунтувало се депресирано момиче, което си тръгва от поредната работа въпреки упреците, че е слаба и отново бяга.

Щастието е в пътуването, а не в крайната дестинация. Моята крайна дестинация е толкова ценностно висока, че няма достигане в близките 1 милион години, значи в последващия безкрай ме очаква пътуване.

Стягам пак раницата и отново тръгвам да търся.

Боже, моля те помогни на всички хора в нужда, прати им просветление и им помогни да осъзнаят грешките си и да намерят сили да се променят към по-добро. Ако чуеш тази моя молитва, значи съм успяла. Амин!