Отключи ми, отключи ми, аз искам най-после да живея

Леко притворени очи, сбръчкана кожа с цвят на остаряла свещ, силно пристегнати крайници, за първи път застинали без работа... Няколко клонки чимшир, събрани като китка за момък-сватбар, правят картината малко по-близо до реалния, живия свят. Приготвените отдавна, извехтели от чакане дрехи на покойницата стоят нелепо на дребното ù телце, като чужда и ненужна обвивка. Мъртвата жена - ни чува, ни вижда, нито усеща мъката, стичаща се от очите на стоящите наоколо. Сърцата им вече не могат да я достигнат и са притихнали в скръбно смирение. Няма последно " сбогом", няма последна целувка, прегръдка... Една душа е тръгнала на  последното си пътуване и с нетърпеливи ситни стъпчици трополи към портите на Св. Петър: "Отключи ми, отключи ми, аз искам най-после да живея..."