Хенри Фостър беше излязъл от ателието си, да вземе глътка въздух, в очакване на новото си вдъхновение. Седна в малката градска градина, близо до центъра на Лондон.
 - Трагично нали? - заговори го млада жена.
 - Кое? - озадачено попита той.
 - Тази смърт... тези невинни хора. - тя обърна глава към паметните плочи, залепени на отсрещната стена.
 - А вие сте? - заинтригувано попита мъжът.
 Жената го огледа закачливо, после премести погледа си към плочите. След няколко секунди небрежно му подаде ръка и се представи:
 - Лорейн Джоунсън.
                                                                   *    *    *
  Шест месеца по-късно Хенри чакаше на работното си място новия клиент. Ателието му сега беше пълно с картини. Откакто беше срещнал Лорейн, животът му се бе променил изцяло. Вече имаше толкова чаканото вдъхновение за рисуването си и толкова мечтаната любов. Споделена любов. Нямаше търпение да приключи работния му ден и да прекара остатъка от вечерта с приятелката си. Гледаше усмихнат и щастлив през отворения прозорец. В този момент на входната врата се звънна. На прага стоеше красива жена, на средна възраст.
 - Вие сигурно сте Хенри Фостър. - той поклати глава в знак на съгласие и я покани вътре. - Аз съм Тереза Купър. Разгледах произведенията ви на изложбата, очарована съм. Свързах се с вас по имейла, готова съм да ви отворя нова работа. - усмихнато каза тя.
 - Да, за мен ще бъде удоволствие да ви рисувам. Доверете ми се.
 - Надявам се да стане сполучливо, защото е важно за мен. Искам да изненадам съпруга си за годишнината ни.
 Нямаше нужда от повече думи, само очите говореха. Хенри беше особено впечатлен от тази жена. Излъчването ù, обноските ù, визията ù. Вярно, беше с 8 години по-възрастна от него, но тези години не ù личаха. Сякаш времето беше благосклонно към нея и не ù беше оставило нито една бръчка, нито един белег. Напротив, имаше невинна детска красота, или поне през очите на Хенри се виждаше това. Той я рисуваше в продължение на две седмици и три дни. Естествено, можеше да си свърши работата дори само за един ден, но всеки път си измисляше оправдание и отлагаше, за да получи възможността да я види отново. Беше толкова запленен и същевременно толкова раздвоен. Лорейн беше перфектната жена за него, но това неутолимо желание да бъде с Тереза го побъркваше. Хенри се оказа поредният мъж, способен да пренебрегне любовта, заради едно моментно увличане. Или може би Тереза беше истинската любов... Тя, от своя страна, като всяка жена, заблудена от комплименти и наивни обещания, също имаше големи симпатии към художника. Обградена от неговото внимание, се поддаде на изкушението и изневери на мъжа си. Тяхната тайна връзка продължи месец. Един ден Хенри събра смелост, прибра се вкъщи и завари приятелката му да прави вечерята. Беше решен направо да ù каже за новата жена в живота му, без да увърта, без да дава напразни надежди на Лорейн:
 - Обичам друга. - виновно каза той.
 Нож прониза сърцето ù.
 - Кк-какво? - заеквайки, промълви тя.
 - Аз... тя ми беше клиентка, но сега знам, че съм влюбен. И тя също. Говорихме. Тя ще се разведе... Съжалявам. - откъслечни думи се сипеха от устата му. Гледаше встрани, не смееше да засече очите си с нейните.
 - Не, не, не ме оставяй. - разплака се - Ти си единственото, което имам, обичам те, моля те, не си отивай. - хвърли се на врата му и не искаше да го пусне.
 - О, мила, ако знаеш колко ми е трудно... но не мога повече така. - И неговите сълзи напираха, но той ги задържа. Отскубна се от нея и тичешком тръгна към вратата, като я затвори с трясък след себе си.
                                                                   *    *    *
  Художникът стоеше сам в ателието си, с поредната цигара в ръка. Не му се беше усмихнал животът. След като толкова жестоко остави Лорейн, разбра от Тереза, че тя няма намерение да се разделя със съпруга си, че му е споделила за изневярата и че двамата са решили да преминат заедно този етап от живота им. Хенри беше отчаян. Бе изгубил две прекрасни същества, за много кратък период от време. На няколко пъти след раздялата се беше опитвал да открие Лорейн, но без никакъв успех. Мислеше си, че тя се е върнала у дома, в Канада. Дните минаваха, а той страдаше ту за Тереза, ту за Лорейн.
 В навечерието на един обществен празник, Фостър се разхождаше навън. Хората около него бяха весели и засмени. Добро настроение се сипеше из лондонските улици. Но Хенри не искаше да се забавлява, беше решил сам да отпразнува този празник, с няколко бутилки под ръка. Влезе в първия бар, който му се изпречи на пътя и като за начало си поръча двойно уиски. Барманката се обърна и застина на място. Тя беше Лорейн.
                                                                   *    *    *
  - Скъпа, отивам до магазина, искаш ли нещо?
 - Да, от онези желирани бонбони, които ми взе миналата седмица.
 Намираха се в стария апартамент, в който живееха преди. Сега отново бяха заедно. Хенри като че ли беше забравил за авантюрата си с онази омъжена жена. И не беше хвърлял око на друга. След четирите самотни месеца, които прекара, сега беше почти на върха на щастието... че не е сам. Този път връзката му с Лорейн продължи малко по-дълго от първия път. Но беше ли всичко, както преди?
 След двадесетминутно отсъствие той се върна и ù донесе бонбони.
 - Не искам да бъда повече с теб! Любовта я няма. Остави ме да си отида.
 Хенри онемя. Не можеше да повярва на тези думи.
 - Но... защо? Ние сме щастливи?
 - Аз не съм... вече. Ти уби всичко.
 - Не. Изслушай ме. Обичам те!
 - Къде?
 - Моля?! - вцепенено каза той.
 - Къде е тази обич? Не мога да я видя, да я докосна , не мога да я почувствам... Чувам само думи... думи, изпразнени от смисъл. - тя наведе глава и закри лицето си с длани.
 - Не ми го причинявай! Дай ми още един шанс да те заслужа.
 Тя стана от леглото и отиде на терасата. Неговите крачки я последваха.
 - Утре си заминавам, решила съм. Ако искаш, пренощувай тук, но моля те, не казвай нищо повече, свързано с "нас". Вече няма "ние", има само "ти" и "аз", а аз... аз не съм жената, с която мислеше, че си!
 Той не разбра думите ù и не се и опитваше. Сякаш беше проумял, че това е краят, и го болеше. Виждаше гърба ù, който се отдалечаваше, отвори устата си, но от нея не излезе и звук. Не смени позата си в продължение на няколко минути. Погледът му беше празен, но не и мислите. Събра кураж и тръгна към нея. Лорейн вече си беше легнала, но чу стъпките му и се обърна. Знаеше какво ще последва, затова просто го погледна красноречиво, покалати глава и безмълвно се разбраха. Той направи няколко крачки назад, седна на фотьойла и се взираше дълго в нея. "Беше ли права" мислеше си той "Ако не я обичам, защо ме боли?" Ред подобни мисли се изсипаха в главата му. След тях дойдоха и спомените, за всички красиви, изживени мигове с нея. Внезапно се появи и образът на Тереза. Той въздъхна тежко. Осъзна, че е изгубил и двете, безвъзвратно. Часовете минаваха бавно. Подпрян на ръката си, Хенри не сваляше очи от Лорейн. А тя отдавна беше заспала. Той гледаше и ù се наслаждаваше, не искаше да мисли за нищо. Важна беше само тя.
Мощно пибиткане на разярен шофьор събуди художника в 7:10 сутринта. Сънен, започна да оглежда стаята, но там нямаше никой. Той беше сам.
                                                                   *    *    *
  Полет 518 от Лондон до Канада пристигна точно на време на летището в Отава. Пътниците минаваха един по един през бюрата, където проверяваха документите им. Ред беше на Лорейн. Тя остави паспорта си на плота, дежурният полицай го взе, разтвори и после каза:
 - Добре дошли на родна земя, госпожице Рейчъл Стоукс.
                                                                   *    *    *
  Фостър се разхождаше отново из улиците на Лондон. Мина покрай парка, където се бяха запознали. Навяха го сладко-горчиви спомени. Седна на пейката, където за пръв път чу гласа ù. Фронтално пред него още стояха паметните плочи на хората, загинали в трагичния инцидент преди седем години. Окото му се спря на едно име. Той се приближи към плочата. Гледаше озадачен. А там... там пишеше "Лорейн Джоунсън".