Цял ден пътувахме из чужда, приказно красива земя. Вечерта ни настигна - дъждовна и глуха - на хиляди километри от бащината къща. Мокрият асфалтов път, лъснат от фаровете на колата, режеше потъмнелите хълмове, покрити с гъсти борови гори.
   Нощта, която ни поглъщаше, заличаваше всичко, което досега бе наш живот и разкриваше пред очите ни друг свят - нов и непознат. На един завой неочаквано, като мираж, изникна грамаден планински хотел, блеснал с всичките си прозорци посред черния лес.
   Спряхме за минутка. На верандата множество хора се смееха и танцуваха под множество звезди. Луната, сякаш закована на небето, ги озаряваше в сребърно.
   Очите ни жадно поглъщаха този приказен свят на Шехерезада. Но защо ли тогава сърцето ми тъгуваше? Защо неволно се обръщах назад и търсех синята забрадка на родното небе? Защо усещах странна празнота в гърдите си? Красиво, но студено ми беше. Липсваше ми нещо много важно, сякаш бях изгубила себе си в този чужд свят. Исках да докосна простичкия синчец край пътя, да чуя песента на славея, кацнал в дядовата градина, да усетя дъха на лятната утрин край малката речица. Жадувах да вдъхна от упойващия аромат на родната земя.