Прибирахме се вкъщи. Гледах лицето си, което се отразяваше в стъклото пред мен. То се намираше пред седалката и правеше разстоянието пред нея още по-тясно. Наблюдавах ръцете си, които описваха фигурки във въздуха, докато ти разказвах какво бях сънувала миналата нощ. Това се повтаряше всяка вечер. И ти винаги ми се смееше. Не, не на мен. Смеехме се заедно на всички онези небивалици, които съзнанието съчинява всяка нощ, докато тялото отпочива под топлите завивки. Разказвах. И с всеки миг на откровение все повече нямах търпение да те посветя в завършека на моя сън. А ти да се засмееш и да направиш онова покровителско изражение, на което се радвах всеки път. Говорех, говорех и сама се учудвах на съня си, докато автобусът се набираше по нанагорнището. Ето, че най-накрая дойде моментът, финалът. Разказах ти го с усмивка. Обърнах се към теб. На седалката до мен беше само чантата ми. Теб те нямаше. За момент не дишах. Съзнанието ми искаше да спре дъха ми. Стоях неподвижно с поглед, прикован към прозореца. На един от блоковете, покрай които минаваше автобусът, имаше осветен надпис - „Скулптури на Спас Игнатов". Вече задминавахме блока, но Аз още гледах надписа. От написаното виждах само едно - „СкулПтурИ   На     СПас   ИгНатов".

          Спомних си онзи ден, когато те изгубих. Близо до нас стояха няколко гълъба. Покрай тях мина кола, но те дори не трепнаха. Само един отлетя. Бял. Неочаквано. Сбогом.