Слушай, малка глезано, пиша ти това писмо не защото съм очарована от твоята тъпа история и не защото си падам по измисленото ти щастие и „победата” на доброто над злото. Това са пълни финтифлюшки! Писани са за наивници,които си нямат елементарна представа от ехидството на живота.Не, не, драга, мене не можеш ме преспа със захаросаната си приказка. Това, че си останала сирак не значи, че си попаднала в окото на торнадото. Напъваш се да събудиш състрадание в доверчиви сърца, но твоята сиротност е само банален факт. Даваш ли си сметка какъв значителен процент от човешките същества остават сираци. Има сираци на един ден, има сираци и на сто години. Не е необичайно. Виж ти, тя била сирак! Е?! И какво от това?! Нали все пак имаш спомен от родителите си?! В първите ти години си живяла добре. Обичали са те. Майка ти те е люляла нежно и с песни ти е приспивала. Баща ти те е друсал върху коленете си. Били сте богати и са задоволявали всичките ти капризни желания.

                       А знаеш ли аз какво съм преживяла?! Че аз въобще не познавам майка си и баща си бе, кукло! Още като съм поела първа глътка въздух, тая, която ме е родила, е подписала някакъв мизерен документ и се е отказала от мене. Била само на седемнадесет години и вместо да се грижи за едно беззащитно създание, решила да продължи да учи, за да завърши образованието си. Баща ми пък е бил пълен негодник, семеен и двадесет години по-голям от нея. Докато ти, пепелна госпожичке, си живяла в бащин дом, аз бях бездомна. Подхвърляха ме от заведение в заведение.На тях по ирония им казват „домове”. Пълни са с такива нежелани като мен. Ние сме деца останали без родителска грижа, а за по-кратко хората ни викат „копелета.” Някои от нас изкарват късмет и ги осиновяват, но мен никой не ме поиска. Всяка нощ сънувах как идват да ме вземат моите нови родители, как ме обсипват с подаръци, но... това в реалния живот не се случи. Случиха се обаче други неща. Мразя да говоря за тях, дори не искам да си ги спомням. Но ще ти разкажа, за да не ми се правиш на толкова нещастна и да не втълпяваш на децата, които четат приказката ти съпричастност към твоето мнимо нещастие. Едно запомни. Ти си щастлива точно защото си останала без родители и си прислужвала на мащехата си и доведените си сестри. Забий си го в главата. Ако това не ти се беше случило, щеше да видиш принц и двореца му през крив макарон...

                       Бях на тринадесет години когато една нощ ме насили в тоалетната дежурният възпитател. Викаха му Кекеменека, защото заекваше. Имаше рядка и мазна коса, пъпчиво лице и приличаше на пубер, но всъщност беше около тридесет и пет годишен.Той винаги се държеше добре с нас. Беше прекалено учтив и внимателен и може би затова му имахме доверие. Аз също. Но си платих цената. Това мекотело ме подмами с пари. Точно тогава и аз като теб си мечтаех вече за красиви рокли и обувки, за накити и парфюми... Обеща ми петдесет лева. Това беше цяло състояние. Мислех си: ”Какво пък. Нали все някога щеше да ми се случи.” Чувала бях, че девиците се пазят за своите любими. Но аз съм никоя и никой никога няма да ме пожелае за жена. Мене, създадената извън закона... Пък и времената сега са други. Страхувах се много, болеше ме, но стисках зъби. Той ме олигави цялата от горе до долу, отвън и отвътре и вместо обещаните петдесет ми подхвърли само двадесет мизерни левчета. Физическата болка беше нищо пред душевната. Ти не знаеш какво е да те боли душата. Това е разтърсваща, унищожителна, непоносима болка. След случилото се имах усещането, че някой се беше изхрачил с голяма, зелена и мазна храчка върху нея... Чувствувах се много зле и изпитвах необходимост да споделя трагедията си с някого. А ти, колкото и да не си обичана от семейството си, малка преструвано, все пак имаш неговата подкрепа, даже и да не го осъзнаваш или да не желаеш да си го признаеш. Докато моят живот беше безкрайна пустиня, в която няма жива душа освен мене...

                       Разказах всичко на най-добрата си приятелка, но тя си отвори устата и скоро всичко стигна до ушите на директорката. Започнаха анкети, проверки от всички възможни инстанции. Оказа се, че Кекеменякът е прикоткал доста наивни момичета в дома. Цял харем си беше направил мръсникът. Освободиха го от работа и всичко приключи дотук. Аз бях преместена в друг дом.

                     От историята ти, Пепеляшке, зная, че си била прислужница на мащехата си и нейните две дъщери в дома на баща ти. Е, какво от това?! Нали унизителен труд няма! Но все пак си живяла в богат дом. Радвала си се на красиви килими, мебели, гоблени и картини, на кристални полилеи и скъпи сервизи. Имала си и своя стая. Може да е била на тавана, може да е била мъничка, но е била само твоя. А аз живея сред отблъскваща грозота. Всичко край мене е изхабено и съсипано. Никога не съм имала своя стая. Даже и мащеха и доведени сестри не съм имала. А може и да не е толкова лошо. Почти съм убедена, че би ми харесало. По добре е отколкото да си нямаш никого. Защото аз си нямам никого. Нямам семейство, родители, братя и сестри, баби и дядовци. А ти, лицемерке, не знаеш какво е това, защото никога не си била напълно сама... А-а-а, забравих и кръстницата ти! Няма нищо по-лесно на тоя свят за една вълшебница от това да превърне тиква в карета и мишки в прекрасни коне.

                       Бях в последния курс на професионалната гимназия по хотелиерство и туризъм, когато и в моя живот се появи един вълшебник. Беше собственик на ресторант и нощен клуб. Дойде в дома и със съгласието на директорката избра три абитуриентки, на които обеща да поеме разходите за бала, а след това да ги назначи на работа по специалността в заведенията си. Едно от момичетата бях аз. Тук му е мястото да кажа, че не зная, Пепеляшке, колко красива си била. Защото една жена и грозна да е, щом се понаправи с мазила, гримове и труфила, може да изглежда като първа красавица. Но аз имах естествена красота. Притежавах смолисти къдри, бяло лице, морскосини очи, чувствени устни и нежен овал на лицето. Бях стройна и стегната в тяло. Много пъти хората, с които се разминавах усмихнати ме гледаха и ми се радваха. Моят благодетел изпълни обещанието си. Той беше щедър и ми разреши сама да избера тоалета, обувките, чантата, гримовете, накитите, прическата без да се съобразявам с цените. Когато балът отшумя и ме изписаха от дома, той веднага ме нае на работа и ми предостави за живеене една стая от негова стара, наследствена къща пред събаряне. Първите няколко дни се мотах в кухнята на ресторанта, с надеждата да ми възложат някаква работа. Нали моят вълшебник ми беше обещал да работя по специалността си. Но за мен работа все нямаше и нямаше. Нещо взе да ме чопли отвътре. Безпокойство ли беше, съмнение ли, не можех да разбера, но вечер не затварях очи и по цяла нощ мислех. И тъкмо когато реших да говоря с шефа си, той взе, че ме повика:

  - Виж какво, детко - каза ми - настъпиха промени. Докато майсторът в кухнята всеки ден ми ревеше, че му трябват помощници, сега друга песен запя. Нямало да прави детска градина и сам щял да се справя както и преди. А на мене не ми се ще да те изтърва като кадър, пък и ти си нямаш никаква опора в живота... Реших да ти предложа една друга работа. Да играеш на пилон в нощния ми бар. Не бързай да ми съобщаваш решението си, малката, давам ти срок до утре. Заплатата е добра, падат и бакшиши... Ако бях някоя лигла като тебе, Пепеляшке, сигурно щях да се разцивря. Толкова много се почувствувах обидена и разочарована. Но аз преглътнах думите му, подтиснах чувствата и цяла нощ умувах. Какво беше се случило?! Моята карета май отново беше станала тиква, конете-мишки, а кочияшът - квартална мастия. На пръв поглед нещата изглеждаха така. Но ако съдбата ме зашлевяваше по лицето с ръкавица, защо аз да не преглътна това предизвикателство. Ако тя е решила да правя мъжете щастливи, има ли смисъл да се боря с решението ù. Не е ли по-добре да се примиря с дадената ми възможност, да премина през нея, за да извлека полза и да потърся други възможности. Чувала бях за танцъорките на пилон. Зная,че играеха полуголи и че събуждаха мъжките желания. Мъжете ги задиряха, правеха им предложения, преследваха ги... Но светът се беше почти отърсил от консервативните си възгледи. Той вече не се срамуваше да открие и покаже части от човешкото тяло, които само преди няколко десетилетия са били „табу”. Показването на интимната връзка между двата пола се беше превърнало в мощна филмова индустрия. Някои печелеха много от любопитството и сексуалното въображение. Рушаха се старите догми. Нищо лошо нямаше в това. По плажовете дори затлъстели лели с провиснали форми се разхождаха голи до кръста. Мъже присъствуваха на раждането на децата си. И всичко това се случваше в най-цивилизованите части на света.

                       И ти, страхлива Пепеляшке, имаше след смъртта на баща си право на избор. Можеше да напуснеш дома си и да си намериш подходяща работа. Знатното ти потекло, милата муцунка и доброто възпитание щяха да ти дадат прекрасни възможности. Можеше да станеш гувернантка, икономка, компаньонка на някоя богата и стара дама, учителка на селски деца и какво ли не още. Щеше да се радваш и гордееш със себе си. Ами какво да кажа за тайнствената ти кръстница - вълшебница и за нейната избирателна помощ.Тя е чакала и се е ослушвала до тогава, докато от миене на подове и лъскане на съдове ръцете ти се напукат и почервенеят до кръв, ноктите ти се изпочупят, а лактите ти и коленете ти хванат грозни мазоли. Интересно ми е, защо ти не я попита, как при тия неограничени нейни възможности си е позволила скъпоценната й кръщелница да капва от умора, слугувайки на три жестоки дами. Нали можеше въобще да не допусне това!

                        На сутринта казах на собственика на бара, че съм съгласна да стана танцьорка на пилон. Помолих го да ми даде отсрочка от две седмици, през които да овладея занаята, както се казва. В гимназията спортувах лека атлетика и имах много добър учител по физкултура, който ми беше и личен треньор. Отидох при него и му разказах всичко:

- Радвам се, че дойде и сподели всичко с мен, Светле. Аз те зная като упорита хлапачка и не съм изненадан от решението ти. Помни, че ако отношението ти към каквато и да е работа е сериозно, искрено и си уверена в избора си - действай без колебание! На твоя страна съм! Да се захващаме за работа!

                         Тренирах по десет часа на ден. Видяхме всичко в Интернет поместено за игра на пилон. Имаше умопомрачителни изпълнения от талантливи и амбициозни момичета. Останах смаяна. Направихме с господин Николов (така се казваше учителят ми) първата волна програма. Заимствахме някои елементи от видяното в компютъра, други бяха наше хрумване. Постарахме се да вложим и някаква наша идея. Композицията не беше зле. Измислих си модел на дрехата и намерих отлична шивачка. Много ми помогна и опита, който бях натрупала като атлетка. Подготвих и музикалното парче, на фона на който щях да играя.Трябваха ми и светлини с различни цветове, но шефът нямаше още готовност за това. Обеща ми интензитета на единствената жълта светлина да се променя от приглушен до силно ярък в зависимост от моментите на танца. Като начало се съгласих и с това.Една, две вечери наблюдавах и другите танцьорки. Бяха красиви момичета, но личеше, че тая работа не им е по сърце. Усещаше се по безизразните им лица, по движението на телата им. Нямаше плам, нямаше фантазия, нямаше устрем.

                           Когато се появих на пилона, видях в погледите на мъжете любопитство и възбуда. Те се плъзгаха по полуголото ми тяло и го преценяваха и опипваха до най-малка подробност. Точно това ми трябваше. Въздействуваше ми като аплодисменти. Вложих в цялото си изпълнение много страст и настроение, подсилени от любовните вопли на парчето. Когато приключих всички станаха на крака и заведението избухна от овации и свирене. Получих букети с цветя и картички с различни предложения в тях. Моят шеф дойде при мен, прегърна ме, целуна ме и каза:

-Знаех, че няма да ме разочароваш. Ти си скроена от много здрав материал! Е, добре дошла в нашите редици и успех!

                             От приказката ти, Пепеляшке, разбирам каква умела ловджийка на мъжки сърца си била.Само моля те, недей да скромничиш!Ако си имала намерението единствено да посетиш двореца и да потропкаш на бала, от какъв зор ще се гиздиш и труфиш толкова. Не, не е това! Ти си гледала на себе си като на стока за продан. Хайде, за принца какво да кажа. От позицията на облагодетелствуван с много пари и власт, му е простено всичко. Но ти, драга, си отишла да се продаваш като парче месо. Нямало е любов, нямало е дори опознаване. Била си страшно амбициозна. До толкова, че още малко и измамата ти щяла да лъсне като маймунско дупе. Всяка минута си използувала, за да оплетеш горкия принц в мрежите си.

                               Заведението се пълнеше догоре. Заговориха за мен като за местна знаменитост. Получавах тлъсти бакшиши. Беше ми ясно, че мнозина се надпреварват кой ще се намърда пръв в леглото ми. Но аз все още спях сама в него. Шефът сияеше. Печалбите му се удвоиха.Той трепереше над мен и ми имаше пълно доверие. Аз бях кокошчицата, която му снася златни яйчица. Запознах се с един местен новобогаташ. Беше женен, с две деца, но никога не се движеше с жена си. Бях само на двадесет години и представа си нямах от семеен живот. Той се казваше Светлозар и беше на тридесет и седем години. Ходеше стилно облечен, чист, избръснат, с поддържани обувки. Изобщо с безупречен вид. Имаше кестенява коса, зелени очи и цялата му фигура излъчваше сила и мъжество. Чувах за него, че притежавал няколко фирми с различни сфери на дейност и печелел доста яко. Всяка вечер идваше да си пие питието в заведението. Избрах го да играе ролята на верен пазач...

                                  Превърнах играта на пилон във спорт. Всеки ден тренирах в салона при учителя Николов. По пътя си срещах мои стари учителки от гимназията... Поздравявах ги почитателно, но само някои от тях отвръщаха на поздрава ми. Други отместваха очи и се правеха, че не ме познават. Подозирах,че бяха научили какво работя и това ги шокираше. Тяхна си работа! Аз направих своя избор без колебание. Разучих вече няколко волни съчетания. Новите по сложност превъзхождаха старите. Клиентите на бара бяха омесени от различно тесто. Имаше много добри момчета, но се срещаха и кръгли простаци, които си въобразяват,че като хвърлят няколко десетачки, всичко им е позволено. Колкото по-малко интелект притежаваха, толкова повече агресия носеха в себе си. За да не се чувствувам постоянно заплашена и за да не разчитам само на охраната на заведението, най-накрая реших да допусна Светлозар до себе си. Връзката ни поне от моя страна беше по-скоро споразумение. Разказах му своите планове в живота...

                      Все си мисля, Пепеляшке, че ти не случайно остави кристалната пантофка на стъпалата на двореца. Какво ти пречеше с едно навеждане да си я вземеш?! Един миг, само един миг... Но номерът ти беше да я намери принца и по нея да те открие. Аз пък реших да не бъда като теб такава лукава майсторка на хитри планове... Обещах си да не мисля за миналото. Да не си припомням домовете с мизерни спални, миришещи на спарено, със засечените и изпокъсани чаршафи, със столовата, в която готвеха предимно постни буламачи. Да не си припомням за оня безчовечен изрод Кекеменека. Реших да не търся принц. Принцовете не са за мене.Трябваше сама да си подаря богатство, което да ме направи щастлива.Сама да изкача своя връх, без да разчитам на принцове и кръстници.

                              Цяла нощ след програмата до разсъмване бяхме със Светлозар на брега на морето. Седяхме върху мокрия пясък. Посрещахме и изпращаме вълните и чувствувахме нежността им по босите си нозе. Започнах да говоря. Разказах му за всичките си преживелици. Аз трябваше да победя съдбата и да постигна това, което други не са съумели да постигнат. Казах му, че вярвам в себе си и няма сила на света, която би могла да ме отклони от избрания път! Затова мога да му бъда приятелка, любовница, но не и любима. Уважавам го, но не го обичам. Просто сключваме сделка. Той поема закрилата ми и създава илюзията, че всичко между нас е сериозно, а аз ще го имам за приятел, който ще получава ласките ми в леглото. Всичко това ми трябва, за да съм защитена и спокойна и да си върша работата. Той се съгласи.Обясни ми, че със съпругата си отдавна не се разбират и са пред развод. Но има две деца, които обича и е длъжен да се грижи за тях, докато пораснат и вземат хляба в ръцете си. След развода никога повече нямало да помисли за ново обвързване. Споразумяхме се. Светльо се оказа точно онова, от което имах нужда. Започнаха да ни виждат много често заедно. Постепенно всички предложения към мен секнаха. Той беше мой приятел, изповедник и партньор в леглото ми. Никога не говорехме за любов. Аз не желаех, а и той не настояваше.

                        Продължавах да обогатявам програмата си със все нови и нови елементи. Шефът, който живо се интересуваше от развитието на играта на пилон по света, ровеше се из Интернет, из пресата и събираше като пчеличка информация за това, много често след някоя моя репетиция идваше при мен усмихнат и казваше:

- Светле, ти нямаш равна на себе си!

                         Реших да опитам нещо ново, което щеше наистина да ме изхвърли на върха. Накарах да ми поставят втори пилон в близост до първия. Сглобих първата си акробатична композиция от номера на два пилона и от две изпълнителки и с размяна на пилоните по време на игра. С цялата си душа усещах, разбирах, че това, което правя е нещо уникално. Аз поставях началото на тая уникалност. Трябваше да обуча за партньорка едно от нашите момичета, което също играеше на пилон добре. Упорито тренирахме около месец всеки ден. Тренировките провеждахме в салона при Николов. Много голямо желание имах програмата ни да бъде изненада за всички. Бяхме си заключили с колежката устите, че дори и Светльо не можа да откопчи нещо от мене. Ушиха ни и костюмите. Аз щях да бъда Малвина, а другото момиче щеше да е Арлекин. Шефът подготви светлинните ефекти и музиката. Беше се погрижил и за рекламата. Нея нощ бар-клуба беше препълнен от клиенти. Това, което се опитвах да докажа на себе си и на всички беше, че с каквото и да се захване човек, винаги може да върви нагоре. Снимаха ни със светкавици и с камери.Имаше представители на пресата. Композицията мина повече от прекрасно. Никой никъде не беше видял още такова изпълнение. Една феерия на двоен пилон от две изпълнителки.

                           Е, това, Пепеляшке, донякъде приличаше на твоя триумф по време на бала в двореца.

                          На другия ден някой ни беше качил в Интернет като клип. Само два дена след това ми се обади Николов и ме покани на разговор. Собственик на верига хотели в Доменикана на Големите Антилски острови бил запленен от нашия клип. Предлагаше ми работа в един от нощните си клубове отлично заплатена, стига това, което видял да е истина. Струваше ми се прекалено хубаво, за да е истина. Аз знаех английски език, но Николов беше живял няколко години в Англия и беше много по-добър от мене. Написах няколко изречения и той ги преведе на английски и ги изпрати на въпросния господин. Вечерта обсъдих със Светлозар предложението.

- Винаги съм знаел, че някой ден ще те загубя. И ето, че тая опасност се появи. Но аз се радвам, че имаш такъв великолепен шанс да изчезнеш от това блато наречено България. Каквото мога да направя за теб, ще го направя, Светле! Кажи му на тоя тип, че ще се видите в Берлин. Аз имам моя работа там и ще те съпроводя. Трябва добре да проучим всичко, за да няма гафове.

                              Той се казваше Дейвид Бренан и беше човек, който си разбира от занаята. Умееше да преценя кое е най-доброто и да си го получава. Беше висок и едър, със виолетови очи и леко червеникави коси. Имаше приятно излъчване и аз от пръв поглед му повярвах. В едно берлинско нощно заведение имах възможността да покажа уменията си на два пилона. Това беше нещо ново и за немците. Бях облечена като монахиня от ордена на бригитките. Докато играех на пилоните, аз захвърлях едно след друго духовните одежди, докато останах само по екстравагантното трико изобразяващо три смокинови листа. Мисля, че нея вечер показах най-доброто от себе си. Поради огромния интерес на клиентите собственикът ме помоли за още едно представяне на следващата вечер. Предложи ми щедър хонорар и аз се съгласих. Подписах с Дейвид Бренан тригодишен договор с доста съблазнителни клаузи. Преди да подпиша, се направих на недоволна и вдигнах мизата. Съгласи се. Сбогувах се със Светлозар и заминах за Доменикана заедно с Дейвид.

                                      Първата година премина неусетно.Трябваше да опозная в свободното си време тая прекрасна страна. Да усъвършенствувам английския си език, да уча местния испански и да завързвам нови приятелства. Дейвид беше доволен, защото на всеки три месеца обновявах програмата си. Тя нямаше нищо общо със тая на момичетата, едва полюляващи форми на пилона и вярващи, че щом са застанали до него, мъжете-зяпачи и любители на еротиката трябва да припадат от възхита. Аз бях и съм професионалист от класа. Имах свой неподражаем стил. Моята игра беше еротична акробатика, съчетана със съвършенството на тялото и чара на лицето ми. Репетирах всеки ден по няколко часа. Отработвах всеки елемент на съчетанието си със старание, докато не почувствувам,че съм постигнала максималното.

                                      Ако твоите танци, Пепеляшке, са траели само няколко часа по време на дворцовия бал,то моите бяха всяка вечер и продължиха дълги години.Аз нямах принц до себе си, но имах прилични работодатели, които ме оценяваха добре, защото им служех предано и удвоявах печалбите им.

                                       Дейвид ми предостави самостоятелен апартамент в един от хотелите си. Хранех се в ресторанта към хотела и пестях пари. След края на втората година успях да си купя малка кокетна вила почти до брега на океана. Направих ù ремонт, обзаведох я по мой вкус и се пренесох да живея в нея. За първи път в живота си имах свой дом. Поканих и приятели, за да отпразнуваме събитието.

                                         Е, разглезена Пепеляшке, аз най-после станах щастлива притежателка на мой собствен дворец. Скромната вила за мене беше повече от дворец. И не чаках някой принц да ме приюти, а сама,с упорит,тежък и рисков труд го придобих. Пристроих до вилата зала за тренировки, оборудвах я и вече можех да репетирам сама у дома.

                                          Все повече момичета от моя бранш се интересуваха от стила и сложността на играта ми. Реших да направя школа за обучение на работещи на пилон артистки. Беше тримесечен курс и аз влязох в ролята на един всеотдаен преподавател. Давах шанс на момичетата да разгърнат своите възможности и да покажат най-доброто от себе си. Това ми доставяше истинско удоволствие. Дейвид Бренан беше много богат американец от род на потомствени магнати в стоманодобивната индустрия. Той беше пренасочил част от капиталите си към туристическата сфера. Беше откупил и модернизирал няколко западнали хотели в Пунта Кана. Това курортно селище беше истински рай, покрит с много палмови дръвчета и ослепително бял пясък на плажовете си. Тук се беше оженил за една екзотична мулатка, която му беше родила две прекрасни деца. Но три години след моето пристигане, тя се разболя тежко и след половин годишна борба с болестта почина и го остави сам с децата, които бяха още малки. А той макар и неприлично богат, беше просто един добър човек и любящ съпруг, останал самотен.Отдавна с него и с Аманда - неговата съпруга бяхме станали приятели и си имахме взаимно доверие. Дейвид много ми помагаше и държеше на мен, защото аз с моите спектакли на пилон бях привлякла много клиенти и той имаше отлична печалба. Качваше в Интернет почти всички мои нови представления. Обаждаха се хора от цял свят. Интересуваха се от дестинации, от цени, от самата мен. Когато Дейвид остана сам, аз бях до него в качеството си на приятелка и утешителка. Препоръчах му да се откъсне за известно време от Доменикана. Да замине за някъде, за да преодолее по-леко загубата на неговата Аманда. Той ме послуша, но ме покани да го съпроводя на заплануваното околосветско пътешествие. Аз се съгласих, защото с него се чувствувах сигурна, пък и едва ли щях да предприема това пътуване сама. Включихме в програмата си и посещението на България. Вече имах много приятели по света, които бяха от моя бранш. Уредих си с доста от тях срещи.

                               Това не беше моя принц, Пепеляшке. Осъзнавах го. Аз трябваше само да помогна на едно човешко същество да изпълзи от ямата на болката и отчаянието и отново да се изправи, за да продължи живота си пълноценно. Много добре си знаех и помнех мястото. Мисля разбираш, че винаги съм го знаела и затова разчитах единствено на себе си. И ако в живота ми се появяха помощници, благодарях на Бог, приемах протегнатите длани, но продължавах да вярвам преди всичко на себе си. Дейвид имаше частен самолет - една от последните версии на Боинг и пътешествието щеше да бъде с него.Той определи дестинацията, резервира хотелите, състави програмата и  беше уведоми куп приятели си за нашето посещение. Накрая прескочи до Щатите за да доведе родителите си, които щяха да се грижат за децата. Баща му - важен акционер на няколко металургични компании за добив на стомана, също притежаваше прекрасна вила в Пунта Кана и решиха със съпругата си да се грижат за децата в нея. Те бяха силно привързани към дядо и баба и много се радваха, че ще им гостуват.

                               По време на месечното ни пътешествие получих съобщение от мои колежки и почитателки от Русия. Те ме канеха и известяваха за една голяма изненада. Бях озадачена, а Дейвид още повече. В Москва ни посрещнаха на летище Демодедево. Всички бяхме развълнувани от срещата. Момичетата бяха любезни и ни качиха в една от колите. Отпрашихме в неизвестна посока. Въпреки че отвътре изгарях от любопитство да разбера каква е изненадата, която красивите рускини са ми подготвили, реших да проявя търпение. Въведоха ни в огромна и препълнена зала. Посрещнаха ме с аплодисменти и скандирания.Обясниха ми, че са се събрали представителки на клубове по художествена акробатика на пилон от цяла Европа. Такива клубове имало и в Америка и Азия.Имаше предложение да се изгради световна федерация, която да учреди провеждане на европейско и световно първенство. Настояха да оглавя европейската федерация, но аз решително отказах. Бях още много млада, за да приключа със кариерата си и да се занимавам с административно-управленческа дейност. Предложих да бъда съдия по време на европейското първенство. Всички се съгласиха единодушно.

                               Едва ли, Пепеляшке, дори когато кристалната пантофка донесена от царския служител е прилепнала на крачето ти, радостта ти е била по-голяма от тая, която аз преживях в Москва. След като са те разкрили и влюбеният до уши принц ти е предложил ръката си, пред теб се е ширнал живот, препълнен с удоволствия и царски прищявки. Докато аз все така останах отдадена на работата си в клубовете, в школата и в спортната зала. Продължавах да измислям и отработвам нови все по-трудни елементи. На първото европейско първенство се присъединих към отбора на България. Бях облечена в северняшка народна носия от бродирана риза, кърлянка, бродирана престилка с дантела и сребърни пафти, но в умалени размери. Играх пак върху два пилона. Сюжета на танца беше свързан с люлеенето на българското девойче на гергьовденска люлка. Акцентът беше върху динамиката и красотата на танца. Още след първите минути както при стриптийза захвърлих една след друга дрехите и останах по трико. Започнах да играя на фона на прекрасна музика и ефектни светлини. Прехвърлях се от пилон на пилон като демонстрирах пластичност, пъргавина и сексапил.Чувах дори дишането на зрителите, а техните възгласи на изненада и възхита ме радваха и вдъхновяваха. Когато свърших, всички станаха прави и ме аплодираха бурно... Така спечелих първия си златен медал от първото европейско първенство. На световното първенство отново бях първа.

                           Е, Пепеляшке, аз ти доказах, че и без принц може да се спечели и преживее огромното щастие, колкото и да не ти се вярва. Въпреки голямото ни приятелство с Дейвид, ние не се оженихме. Аз и до днес не успях да срещна моя принц, Пепеляшке, но имам приятелите си,имам любимата си работа и имам две прекрасни момиченца, които си осинових в България. Все още живея в Доменикана, в моята красива вила до брега на океана. Много често ме канят да съдийствувам на състезания по пилон, а в останалото време преподавам в моята школа и играя за удоволствие. Децата ми са много щастливи. Аз също. Дано и ти да се чувствуваш щастлива колкото мене,въпреки,че се съмнявам. Защото зная, че бурната любов отшумява след брака и няма как в минути на някаква семейна разправия у твоя принц да не се е прокраднало горчивото съжаление, че се е оженил за една необразована голтачка.А ти все пак си достатъчно умна, за да усетиш презрението му. Е, тогава мога да ти кажа, че е жалко за кристалните пантофки и целият твой театър,щом щастието ти е изхвърчало през комина. Но в приказките винаги ни спестяват тия послеслови и епилози, драга ми Пепеляшке. Защо да ни убиват илюзиите?! Човек е щастлив когато сам си извоюва щастието. То не се подарява, а се постига и се заслужава. С много съжаление към теб - Светлана