Овчарка

 

 

 

   Както всяка сутрин, така и тая Стоименка мина заедно с овцете си покрай баба-каменовата къща, която от няколко години насам беше - също като стопанката си, най-тихата в цяло Филиповци. А мина покрай нея, понеже се намираше в центъра на селото, където хората събираха овцете си и ги изпращаха на паша. И Стоименка погледна в двора и първо видя баба Камена, закрила лице с длани, да седи на едно малко трикрако столче, а после я чу да плаче.

 

   А трябва да се знае, че във Филиповци Камена не бе родена и не бе отраснала, но мъжът ù Ефтим бе. И Камена не искаше да живее във Филиповци, а Ефтим винаги това бе искал. На младини Ефтим искаше Камена от родителите ù и беше готов да я вземе заедно с тях от Мрамор, ала те не я даваха, пък и тя не го любеше. И Камена не искаше да види как родната ù къща изгаря заедно с родителите ù под лъчите на горещото слънце, но то се случи едно лято. И хората, които знаеха тая история, говореха, че и Камена била в пожара, но не изгоряла и никога не ще изгори, защото била от камък.

 

   Много неща Камена не искаше, но те се случиха и затова накрая, още млада,  тя остана сираче без дом, видяло единствено спасение във Филиповци и по-точно в ефтимовия дом, който можеше не едно, а две семейства да побере. И откакто се взеха с Ефтим, той се грижеше добре за нея, обичаше я и бе щастлив, но тя рядко излизаше по селото и не приказваше с никого.

 

   И ето сега, същата тая баба Камена от Мрамор - вече натрупала бая години; същата, дето рядко обелваше дума, дори когато я поздравяваха; дето не пророни сълза и на гроба на родителите си; дето вървеше като призрак по селото, призрак от камък; същата тая баба Камена сега седеше и плачеше.

 

   А Стоименка не би я заговорила, ако не я бе чула и видяла да плаче. Попита я:

 

    - Какво има, бабо Камене? Защо плачеш?

 

   Баба Камена отговори:

 

    - За гърнето е…

 

   И свали дясната си ръка от лицето  та посочи счупеното глинено гърне пред краката си.

 

   На Стоименка ù се стори странно, че тая жена, която никой никога не бе виждал да рони сълзи, сега плачеше за едното гърне.

 

***

 

    А бяха минали има-няма три години от оная прохладна майска вечер, когато баба Вита седеше сама на пейката и вече започваше да се тревожи, че овцете още ги няма. 

 

   Не беше стара Вита, ала преди години беше счупила крак и сега мъчно вървеше, подпирайки се на тояжка. Ето затова тя не ходеше да посреща трите си овце, пък и други от махалата ходеха  та животните ù се прибираха с тях.

 

   И сега баба Вита седеше сама на пейката пред двора на къщата си и се притесняваше, защото вече се стъмваше и до ушите ù стигаха само песните на щурците, а време беше и камбаненият звън на стадото  да се чуе.

 

   След още някоя минута обаче дочу конски тропот.  Чу го и разбра, че внук ù  Златан наближава. Идеше с коня си от Велиново, което се намираше на два-три километра на юг от Филиповци.

 

    Чу го, но още не го виждаше.

 

   Във Велиново бе родена Вита, но се омъжи във Филиповци. Сега във Велиново растяха внуците ù, сред които и най-големият – Златан. Той от малък все около конете се въртеше и с тях си играеше вместо с децата. Грижеше се за тях повече отколкото за братята си и след като един ден се качи на гърба на коня започна да слиза толкова рядко от него, че вече имаше хора, които не го бяха виждали да ходи пеша. И говореха, че Златан и конят станали едно цяло и не можели един без друг. А един ден, когато Златан беше още малко дете, Вита го прегърна, притисна го силно у гърдите си и се уплаши, понеже ù се стори, че не сърце да бие в гърдите му, а конски тропот чу.  И тогава младият Златан беше спокоен, та неговият кон-сърце, заключен в клетка от ребра, препускаше в тръс. А когато бе ядосан, Вита чуваше как  конят-сърце препуска в галоп и се опитва да разбие златановите ребра, та да излезе.

 

   Един ден Вита си помисли, че Златан наистина се е слял с коня и на ездача не му е нужно да пришпорва или спира животното, защото то първо чуваше, после чуваше и разбираше и накрая чуваше, разбираше и изпълняваше волята на златановия кон-сърце.

 

   А днес, 5 години след като един циганин се опита да убие Златан заради паричките в джоба му и му остави  дълбока рана в гърдите, на която ù трябваше дълго време, за да зарасне (а може би още не бе зараснала); днес, когато конският тропот се приближаваше откъм завоя, друго си мислеше Вита. И то бе, че след толкова години конят-сърце вече е успял да се освободи от златановите ребра и да излезе, но Златан не го бе пуснал да избяга, понеже не може да живее без него  и затова сега стискаше здраво юздите му и го яздеше.

 

   Златан яздеше своя кон-сърце, това си помисли баба Вита.

 

   И нищо, че хората казваха, че Златан не слизал от коня. То не беше истина. Въпреки това през главата на Вита мина и тая мисъл, че конят-сърце може да си променя цвета. Понеже… Какви ли не коне бе яздил Златан! Червени, кафяви, жълти, шарени… Всякакви! Вита се усмихна. Сети се, че от няколко години конят-сърце, който яздеше Златан бе бял, а сетне се уплаши, понеже ето, откъм завоя вече се показа Златан.

 

   И вече не бял кон-сърце яздеше, а черен.

 

      - Няма ги овцете, бабо! - каза отдалече Златан. А хубав, плътен глас имаше.

 

   Хубав беше и Златан. С дълги черни къдрици. Силен го направиха ездата  и работата за конете, за конете и за сърцето, заради които кракът му (или по-скоро копитото на коня му) рядко стъпваше  във Филиповци. В последно време обаче идваше всеки ден и то понякога по два пъти на ден, но Вита не го пита за причината. Той не идеше при нея.

 

     -  От Велиново яздя - така казваше той: „яздя”, а не „идвам”. - Преди Селище спрях коня. Така, да почине малко. Ама виж го какъв хубав кон стана, а? - засмя се Златан и потупа жребеца по дебелия му врат. - И как няма да стане, като толкова много се грижа за него! Като дете съм го гледал!

     - Деца нямаш, сине. Не знаеш как се гледа човешко дете. - каза Вита.

 

   После добави:

 

     - За овцете, за овцете кажи!

 

   И Златан каза:

 

     - Преди Селище седях дълго време… Овце ни от Драговци, ни от Бутроинци, ни от никъде не видях да идат. Рекох си, Крума по-рано ги е докарал.

 

    Селище се намираше между Велиново и Филиповци, а пътят минаваше високо над река Клисура и оттам на север се виждаха Филиповци, Парамун и Кръст, където най-често пасяха овцете. А когато там пасяха, виждаха се отдалече, застанеш ли на пътя над Клисура.

 

   Вита каза:

 

     - Ще рече, сега не се знае къде е стадото.

 

    Златан добави:

 

     - И на пътя не се виждаше…

     - Лошо е това, лошо. Ела, да идем да видим какво става.

 

   Слънцето отдавна вече се беше скрило; показваха се първите звезди, които, види се, тая вечер нямаше да са много по небето, понеже ето, и луната изгряваше - червена и цяла. И баба Вита си помисли, че това е добре, понеже щеше да осветява селото, пътя й. Тя бе готова цяла нощ да чака стадото, защото щом Златан не го бе видял, то значи бе далеч и нямаше скоро да се върне.

 

   А Златан и Вита поеха по баира към центъра на селото. Той - с коня си, тя - с тояжката. И баба му едва крачеше, а той не слезе от жребеца, за да повърви заедно с нея.

 

***

 

   Там, в центъра  на Филиповци на лунна светлина Вита различи голямата тълпа. И наистина ù се стори толкова голяма, че си каза ето какво: ”Във Филиповци овце нямат толкова много хора. Тука ще да са дошли и такива, дето нямат овце.”  Права се оказа, а го разбра, когато мъчно направи още няколко крачки и започна да различава гласовете.

 

   Първите бяха на Цецка и Станка.

 

   Цецка каза:

 

     - Абе страшно, страшно…  Колко да е страшно? И по-страшно има.

 

   После майка ù - Станка:

 

     - Права е дъщеря ми.

     - Така викате вие, понеже нямате ни кози, ни овце! - обади се Стоименка. - Лесно ви е на вас. Ама аз ще ви кажа: Страшно е туй, че овцете ги няма!

     - Страшно е! Страшно… - обади се и тълпата.

 

    Вита и Златан още бяха далеч от тълпата, но чуха и гласа на техния съсед Пламен да казва:

 

     - Лошо  ще е, ако са се разпилели вече. Ето, стъмни се и инстинктът ще ги накара да се забият по трънаците, по скалите, за да се крият от вълци. Ако са се разпилели, никакъв шанс да ги намерим! Ето тогава ще стане страшно!

     - Страшно, страшно - повтори вече по-плахо тълпата. - Лошо…

     - Всички ли, които имат овце, са тука? - обади се Стоименка пак. - Гледам и Вита идва ей там… Друг остана ли?

     - Калинка! Калинка я няма! - каза Цецка.

     -  А Калинка! Хе-хе! Ти пък какво говориш! - рече пламеновият син Иван, леко подпийнал и развеселен. - Тя, Калинка, само за алкохола си мисли. Веднъж… Вървим си ние двамата с нея за Глоговица, а тя натоварила много багаж и по едно време спира и почва да вика: „Абе, къде е ракията?... А, ето я!” След още малко пак спира и пак почва: „Къде е бирата??”  Хубаво, ама и бирата си намери. И след  има-няма 10 минути  вика: „Абе, къде е Боби, бе? Къде си оставих сина?”.

 

   Някои се засмяха, а Стоименка каза с усмивка:

 

     - Не е хубаво това, че първо за пиенето пита, а не за човека… Човекът над всичко, хора!

     - Човекът, човекът… - повтори тълпата.

 

   А Вита и Златан още не я бяха стигнали, когато покрай тях профучаха Яблена и Марчето.

 

   Марчето завика:

 

     - Какво става? Къде са овцете? Овцете ми къде са?

     - А моите? - обади се Яблена  макар да знаеше, че където са и на Марчето овцете, там са и нейните.

     - Кажете ми, да ви кажа! - тросна се Стоименка. - И аз първо това попитах: Къде са ми овцете? Ама никой не знае…

 

   Вита вече бе стигнала тълпата , но Златан стоеше с коня си настрани, под сянката на върбата, далеч от хората, от които се изнервяше конят. И седнал на гърба на животното, той мълчеше, слушаше ги и ги наблюдаваше от високо.

 

    Баба Вита потърси Ефтим, но когато срещна отчаяния поглед на баба Камена -  застанала на портата и хванала две от гредите, сякаш са част от клетка, от която не може да се измъкне, се досети, че Ефтим най-вероятно още не се бе прибрал от работа, та затова старицата още нищо не знаеше за техния син. И Вита никога не бе чувала Камена да говори и първо ù мина през ума, че сега, когато ставаше въпрос за сина ù, щеше да попита за него.  Щеше да проговори. А после се досети, че Камена най-вероятно нищо нямаше и да научи от тълпата, но все пак реши да бъде нейният глас и да попита:

 

     - А овчарят къде е? С него какво е станало? С човека?

 

   Всички млъкнаха и забиха лица в земята. Само Стоименка, явно разбрала думите на Камена като подигравка на това, което рече преди малко, сега каза:

 

     - Кой? Крума ли? Ми ние откъде да знаем?? Да не мислиш, че не ние е грижа за него? Знаеш, той сам ходи овчар. Не сме питали и не питаме за него, защото няма как някой да знае какво е станало…

     - А за овцете как питате? - каза Вита.

 

   Стоименка не отговори.

 

   Цецка се обади:

 

     - Права е Вита… Съвсем забравихме Крума. Важно е сега да разберем какво е станало с него!

     -  Забравили сме го били! - тросна се Яблена. - Той овцете ни е забравил някъде!

     -  Овцете, овцете… - заповтаряха хората.

     -  Крума да си ни ги върне, пък после да се беси, ако иска! Върне ли ги, аз утре няма да ги пускам! - рече Марчето.

 

   И Вита се обади:

 

     - Недейте така… Случва се. Всичко се случва. Да разберем първо какво е станало, после да съдим Крума. Пък и ако не той, кой ще е овчар? Знаете, миналата година никой не искаше. Само Крума! Той си е открай време сам овчар, а не е лесно с толкова овце.

 

     - И това, че е вярно, вярно си е! - заключи Стоименка.

 

   А сред хората, които нямаха овце, сиреч тия, които в тоя момент бяха без грижи и които се радваха просто на тълпата беше Веката - един луд. Той от време на време започваше да си тананика:

 

     - Дирли-дии! Дирли-дии!

 

   И никой не му обръщаше внимание, докато не запя:

 

     - Дидзайте се, жене усмърделе,

        Сви овчаре, овце изпущаше…

 

   Тогава Стоименка му се скара:

 

     - Мълчи, Века! Казах ти аз да не пееш много такива песни, че накрая стават истина. Цял ден това пееш и сега гледай какво стана…

 

   Чул тия думи, бай-пламеновият син - Иван, каза:

 

     - Ей, Века! Вземи изпей някоя хубава песен за това как са се върнали овцете, Века!

 

   Хората се засмяха, а Веката каза, че такава песен няма. Тогава от долния квартал на селото, откъдето се очакваше да дойдат овцете, се дочуха виковете на деца:

 

     -  Идат! Идат овцете!

 

   После камбанен звън в далечината. След това тълпата:

 

     - Разгеле! Най-сетне!... Слава Богу!

 

   И всички почнаха да се разотиват. А Вита погледна към сянката на върбата, където стоеше Златан с коня си и му рече (а сякаш говореше на сянката):

 

     - Златане, иди с коня да отвориш портата на овцете, че по- бърз си от мене.

 

   Без „Дий!” и без пришпорване златановият черен кон-сърце понесе ездача към къщата на баба Вита. И понеже жената се движеше бавно, само след минута-две тя остана единствената в центъра, която имаше и чакаше овце. Сега около нея останаха такива като Веката, Станка и Цецка. Повечето от тях не тръгнаха да си ходят, а останаха.

 

   Вита продължаваше да чува как хората се изпращат:

 

-          Айде!  Живи и здрави! Лека нощ…

 

   После мина покрай портата на Ефтимовия дом, където все още стоеше баба Камена и чакаше. И очите ù се впериха в тези на Вита и сякаш я молеха за нещо. Тогава Вита се засрами. Ето, и тя сега не се сети да пита за Крума. Прати Златан да отвори портите за овцете, а можеше да го прати да разбере как е овчаря. И Вита разбра, че пак ще трябва да бъде баба-каменовият глас и завика към децата от долния квартал:

 

     - Има ли го Крума?

 

   Камбаненият звън обаче все повече се усилваше и децата явно не чуваха думите на старицата.

 

   Повтори:

 

     - Има ли го Крума с овцете?

   Отговор не получи. 

 

   Обърна се към баба Камена и рече:

 

     - Спокойно, ще си дойде.

 

   И си тръгна. Остави баба Камена да чака на портата сина си.

 

***

 

   Права излезе Вита като каза на внука си, че овцете ще я изпреварят. Изпревариха я обаче по другия път, който не бе по-кратък, но оттам минаваше стадото. И когато доближи къщите в махалата си , Вита чу съседите ù да говорят.

 

   Пламен питаше:

 

     - Колко овце ти дойдоха, Борко?

 

   Борко имаше пет овце, а каза:

 

     - Три.

 

   Дака питаше Елза:

 

     - Колко овце ти дойдоха, Елзе?

 

   Елза имаше три овце, а каза:

 

     - Две.

 

   И накрая Вита, която имаше три овце, стигна своята порта, където завари Златан и го попита:

 

     -  Всичките ли си дойдоха, сине?

 

    А Златан рече:

 

     - Ни една не дойде.

 

   Види се, не цялото стадо си бе дошло.

 

   Така всеки във Филиповци, на когото му липсваха овце, се насочи обратно към центъра. Вита и Златан отново бяха едни от последните. И когато пак наближиха тълпата, чуха гласа на Яблена.

 

   Тя питаше Пламен:

 

     - Колко ти дойдоха?

 

   И Пламен каза:

 

     - Четири. Една липсва.

 

   И после Яблена:

 

     - Пак е добре. На мен две ми липсват.

 

   Пламен:

 

     - Лошо е това, лошо.

 

   Когато Вита стигна тълпата и навлезе в нея, Златан отново застана с коня си под сянката на върбата. Луната все още грееше в небето, но старицата забеляза, че се бяха появили облаци, които от време на време я закриваха. И сега вече повечето селяни си носеха запалени свещи. И ги носеха не към църквата, макар че попът я бе отворил в тоя късен час. Носеха ги, защото се страхуваха от тъмното.

 

   И пак Вита попита:

 

     - Крума къде е?

     - Едно си баба знае, едно си баба бае! - обади се Яблена. - Не знаем бе , Вито! А Стоименка къде е?

 

   Марчето отговори:

 

     - На нея всичките овце ù дойдоха.

     - Късмет е имала!

 

 Когато чу, че Стоименка вече я няма, Веката се зарадва сякаш, че няма да има вече кой да му се кара задето пее. Затова скочи на крака и почна:

 

- Овчар гони елена,

Преко гора зелена,

Не искара елена,

Но искара девойкьу,

Свива скути да бега…

 

   И наистина не се намери никой, който да му прекъсне песента. А тая песен я знаеха всички. И Вита я знаеше.

 

     - Какво става тука? - беше бай Ефтим, крумовият баща.

 

   До него вървеше и Тихомир.

 

   Двамата заедно работеха по Софията та си идваха вече по-рядко. Но ето, че сега се връщаха от работа.

 

     - Какво да става… - рече Яблена. - Овцете ги няма.

     - А Крума?

     - Е той Крума ги изгуби де! Кой друг? - обади се Цецка.

     -  Как е? Къде е? Това питам.

 

   И тогава камък сякаш падна от сърцето на Вита, понеже разбра, че повече няма да ù се налага да бъде баба-каменовият глас. Ето, Ефтим си бе дошъл. Той щеше да говори вместо жена си. И говореше вече.

 

   А Веката си продължаваше песента:

 

- Овчар моми говори:

„ Мор стой моме, не бегай

Я съм тебе видело,

На спаискьи кладенци,

Куде воду точеше

И у мене гледаше.”

 

   А Ефтим рече на Пламен:

 

     - Пламене, ела с мене. Да идем да го търсим.

 

   И тръгнаха, а Тихомир каза:

 

     - Бай Ефтиме, и аз ще дойда!

     - Не, Тихомире. Стой си тука. Изморен си, няма смисъл да се трепеш. Пък и с Пламен няма да ходим по горите. Нощ е, остава и ние да се загубим сега… Ще се повъртим около Драговци, ще повикаме  белким намерим Крума.

 

     - Добре тогава.

 

   Така след малко Ефтим и Пламен се изгубиха в мрака.

 

   Луната я бяха закрили облаците.

 

   Тихомир - също като Ефтим, нямаше овце и не заради тях остана в центъра, сред тълпата. И баба Вита забеляза, че Тихомир се смееше тихо та го попита:

 

     - Какво толкова смешно има бе, Тихомире?  Нали си голям приятел с Крума? Ти се смееш тука, а на него кой знае какво му се е случило!

     -  Аз знам, бабо Вите. - усмихна се Тихомир.

 

   Настана тишина. Види се, всички наостриха уши да чуят, а Тихомир също мълчеше.

 

     - Говори де! - обади се след малко някой от тълпата. - Говори като знаеш!

     - Само на вас, дето сте тука, ли липсват овце бе? - попита Кольо.

     -  Не, не. И на баба Елза липсват, ама я няма още. - отговори Борко.

     -  Тихо там! - скара се Яблена. - Сега Тихомир говори!

 

    И като се приближи още повече до младия Тихомир, каза му:

 

     - Говори, сине, говори. Слушаме те…

     - Слушаме, слушаме - зашепна тълпата.

 

   Тихомир се засмя, сетне заговори:

 

     - Ами вие как мислите? Заради девойка е цялата работа…

 

     - А девойка! Глупости! - отсече Марчето. - Крума жена не е пипал от кой знае кога.

     -   От оня ден. - засмя се Тихомир. - Оня ден ходих на лов и като минах покрай хижата под Драговски камък и видях стадото. Ама цялото се беше разпиляло. Викам си: Изпуснал ги е Крума, ама защо ги е изпуснал? Потърсих го и що да видя - легнал нашият в тревата с девойка! Засмях се пък си казах: Аз се притесних да не му се е случило нещо лошо на Крума, пък гледай ти какво хубаво нещо му се е случило!

 

   Тълпата се позасмя. Тихомир добави:

 

     - Та така… Посъбрах му аз стадото без да му казвам и си тръгнах. Ако не бях аз, и оная вечер щяхте да сте на крака посред нощ и да чакате овце тука.

 

   Вита погледна към портата на ефтимовия двор - там още стоеше Камена. После дочу стъпки, обърна се и на лунна светлина различи силуета на баба Елза, която бавно приближаваше.

 

   Баба Елза не бе от най-сговорливите, но все пак говореше повече от баба Камена. Пък и причината беше, че Елза и дъщеря ù наскоро се преместиха от Велиново във Филиповци, та сега старицата все още познаваше малко от съселяните си.

 

   Влезе в тълпата безмълвно.  После се заслуша в приказките на хората.

 

     - За едната мома стадото ни ще погуби! - ядоса се Яблена.

     - Е айде сега… Случва се. - обади се пак Тихомир. - Пък и какво има Крума?

 

   Тълпата млъкна. Луната изгря.

 

   Веката отново запя:

 

- Пасо овци, пасо козe,

Бог да ме убийе!

Заборави да се женим,

Бог да ме убийе!

Рече чичо да ме жени,

Бог да га убийе!

Рече - па отрече,

Бог да га убийе!

 

   И Веката продължи песента, а Тихомир, вече мрачен и сериозен, каза:

 

     - Нищо няма Крума! Преди 10 години, когато прехвърляше вече 30-те, и ето, едната жена, която обичаше - Елена, взе, че се разболя и умря. И оттогава Крума все да  е овчар!  Все той сам да се скита по полета и гори! Все той да няма нищо! А защо? Човек е. Мъж е. Добър е. Силен е. Защо и той да няма семейство?

 

   Всички мълчаха. Истината казваше Тихомир.

 

   И Вита си спомни ония времена, когато всички девойки от Филиповци и съседните села бяха готови да пристанат на Крума, ала той само за Елена имаше очи. След като тя умря обаче, Крума стана овчар, та хубостта му остана скрита високо в планините, сред полетата, сред стадо овце. И там нямаше хора. Сам беше

Крума, та хубостта му след време се забрави.

 

   Това си спомни баба Вита, когато Яблена попита Тихомир ето какво:

 

     - И коя е тая, дето е легнала с Крума?

 

   Облаците скриха луната. Пак стана тъмно.

 

   Тихомир отговори:

 

     - Е, как коя? Най-хубавата от селото!  Лиляна, разбира се!

 

   А Лиляна беше дъщерята на Елза.

 

     - Одеве като овцете си идваха, само Лиляна беше с тях. - обади се Станка. - С тях си е идвала явно от гората. И бягаше и се питах защо бяга, а то ето защо било… Пак  е била с Крума.

 

     - Да, да - потвърди Цецка. - И аз я видях. Като попарена бягаше. И Веката  беше тука. Той също я видя.

 

   Тогава Вита дочу как черният кон-сърце на Златан пръхти силно. Старицата погледна към сянката, където трябваше да се намират конят и ездачът му, ала те не се виждаха и сякаш в мрака се бяха стопили.

 

   Камена все още стоеше на портата, когато от другия край на селото се дочу ефтимовият глас:

 

     - Идат! Идат! Всичко е наред!

 

   И после камбанен звън.

 

   И Вита - гласът на Камена:

 

     - А Крума? Крума добре ли е?

     -   Добре е! - отговори в далечината Пламен. - Всичко е наред!

 

   Вита, усмихната, отиде до бай-ефтимовата порта, ала там вече не завари стопанката. Видя я  вътре в двора, пред къщата,  да реже в едно глинено гърне домати. Готвеше се да посрещне Крума.

 

   Вита се усмихна още по-широко. Стресна я обаче  още по-силното пръхтене на златановия кон. Тя се обърна и видя, че за сетен път повечето хора се бяха разотишли по домовете си. Само няколко все още бяха около Тихомир и го разпитваха:

 

     - Значи Лиляна, а?

     - Лиляна ами! - смееше се Тихомир.

     - Ама тя не е от селото бе, Тихомире! - обади се Яблена.

     -  Е да… От Велиново е. Ама сега при нас живее. Във Филиповци. И от мен да знаете, заради Крума тука и ще си остане!

      - Стига вече! - викна ядосано Елза. - Тихо, Тихомире! Да мълчиш!

 

   Елза се огледа. Малко хора бяха останали около нея - Тихомир, Яблена, Веката, Станка, Цецка и Златан.

 

   После Елза добави:

 

-          Преди няколко дни Лиляна и Златан се сгодиха. Ще се женят. А ако Златан разбере какви ги говориш, сватба май няма да има!

 

   Елза явно не бе забелязала Златан в мрака, под сянката на върбата, далеч от хората. Не знаеше, че той е там и я чува. И Тихомир не знаеше.

 

   Ето тогава конят-сърце започна да тъпче  на едно място, да пръхти и да цвили. И когато излезе от сянката на върбата, луната изгря и Вита видя колко разгневено изглеждаше животното и колко спокоен седеше Златан.  Спокоен, без да помръдва. Сякаш мъртъв.

 

   Черният кон-сърце продължаваше ядосано да подскача и пръхти, а Веката вече довършваше своята песен.

 

   И тя завършваше ето как:

 

- И ти ли се надаш, бабо,

Баницу да месиш?

Баницу да месиш, бабо,

Със шугаве рукье?

И ти ли се надаш,бабо,

Кума да дочекаш?

Кума да дочекаш,  бабо,

Кокошку да кольеш, бабо,

С дърльавете очи?  

И ти ли се надаш, бабо,

Сватове да чекаш?

Сватове да чекаш, бабо,

Със пукнето гърне?

Със пукнато гърне, бабо,

И говеждо месо.

 

   Стадото и хората, които идваха с него още не се виждаха хубаво. Само камбаненият звън приближаваше.

 

   Дълго време конят-сърце тъпчеше и се въртеше по центъра. Чудеше се накъде да поеме, но накрая понесе Златан обратно към дома на баба Вита, който беше близо до този на Лиляна.

 

    Баба Вита хукна по следите на внука си. И тичаше толкова бързо, колкото ù  позволяваха болките крака.

 

     Стигна завоя, след който следваше нейната къща. Спря се и дочу гласове.

     - Обичам го. Тука ще остана. - беше Лиляна.

 

   Нежен глас имаше момичето.

 

     - Преди няколко дни във Велиново друго разправяше. - рече през зъби Златан. - Че не ти се седи във Филиповци… Че мене обичаш…

 

   Баба Вита показа глава откъм завоя колкото да види дали внукът ù бе слязъл от коня. Не бе.

 

    Златан каза пак:

 

     - Във Велиново друго говореше.

 

   И Лиляна:

 

     - Във Велиново нямаше Крум.

 

   Лиляна погали с десницата си  коня на Златан. Когато ръката ù докосна гривата на животното и когато луната отново се показа цяла та го огря, на Вита се стори, че то си промени цвета; че златановият кон-сърце стана бял.

 

   Златан изсъска:

 

    - Аз съм конник, той е овчар.

 

   Лиляна отдръпна ръка от  коня-сърце и тогава луната се скри, та той отново стана черен.

 

   Вита пак погледна към двамата. Лиляна гледаше към земята, а Златан - към облаците, зад които беше бялото кълбо и сякаш чакаше то отново да се появи.

 

   Лиляна рече:

 

     - Той е мъж, ти си още момче.

 

   И после пак Златан:

 

     - Крума…

 

   И старицата си помисли, че Лиляна е права. На 20 години беше внукът ù, на 40, че и повече беше Крум. А после си припомни и думите на Тихомир: „Човек е. Мъж е. Добър е. Силен е.” та си рече, че тия тихомирови думи не могат да се отнесат всичките ездача или поне не в същия ред.

 

   След малко Златан прелетя с коня покрай баба си, незнайно накъде. И се изгуби от погледа ù.

 

   Луната се показа и тая нощ повече не се скри.

 

   Вита видя, че Лиляна се бе отправила вече към дома си.

 

   Старицата седна на пейката пред своя двор и зачака овцете.

 

    И ето, след малко камбаните на овцете отново задрънчаха. Пламен посрещна своите. Лиляна посрещна своите. Борко посрещна своите…

 

   На Вита отново ни една овца не дойде.

 

***

 

   Вита пак тръгна към центъра - този път сама. Когато го стигна, вече я нямаше тълпата. Само Ефтим, Веката, Цецка и Станка седяха още там. А Вита  забеляза, че баба Камена отново стои на портата.

 

    - Айде, Вите! - извика Станка. - Само твоите останаха.

    -  Не бой се… - каза Ефтим. – Ей сега ще ги докара Крума.

 

   И Вита попита:

 

    - Къде е Крума? Нали беше с вас?

 

   А Ефтим отговори:

 

    - Не сме казвали такова нещо, бабо Вите. Ти пита дали е добре и Пламен ти каза, че е добре. Нищо му няма. Видяхме го.

    - Къде е Крума сега?Къде отиде да търси овцете ми?

    -  По Драговски камък се запилели твоите. Нагоре, по скалите отишли… - рече Ефтим. - Ама нищо де. Крума ще ги намери.

 

   И Станка се обади:

 

    - Пък и Златан натам тръгна с коня…

 

 Цецка каза:

 

    - Да му помогне отиде.

   И Вита си помисли, че Златан не може да стигне до Драговски камък заради скалите, по които конят му не може да се катери.

 

***

 

   Овцете на Вита нямаха камбани и тя не можеше да ги чуе от далеч дали идат или не. И след два часа на лунната светлина започна да различава силуети в далечината, а после разбра, че това беше един силует и бе на черния кон-сърце. И той се движеше бавно, без ездач.

 

    Вита изтръпна.

 

   След жребеца идеха и трите ù овце.

 

    Ефтим рече:

 

     - Спокойно, Вите, нормално е Златан да го е оставил. Къде ще ходи с коня по ония скали на върха… Не може с кон да ходиш по Драговски камък.

 

   После Вита с треперещ глас му рече:

 

     - Ти казваш, Ефтиме, че Златан е оставил коня, за да помогне на Крума да доведат овцете. Ето ги сега моите три овце. Защо, след като са ги намерили, Златан не е пак на коня си… А къде е Крума, Ефтиме? Къде е синът ти?

 

   Тогава Ефтим тръгна напред. Мина покрай черния кон-сърце и овцете. Вита го последва. Станка, Цецка и Веката също. Тогава всички видяха Крума на няколко крачки пред баща си. И синът му се свлече на земята пред него - целият в рани и кръв.

 

     - Сине! - викна Ефтим и хукна към овчаря.

 

   Крума умря. Сърцето на бащата не издържа и последва съдбата на сина.

 

   Баба Вита трепереше цялата; гледаше ту черния кон-сърце, ту двата трупа и се чудеше и се страхуваше за Златан, който явно бе готов да остави своя кон-сърце само за да си отмъсти, а за любимата си не направи това. Ще рече, Златан умееше повече да мрази, отколкото да обича.

 

   Станка, Цецка и Веката се събраха около двата трупа.

 

   Станка каза на своята иначе грозновата дъщеря - Цецка, ето какво:

 

     - Ето затова, дъще, трябва да се пазиш от тоя любов! Виж какви ги върши! Цяло село без овчар остави…

 

   А Вита се опитваше да събере сили, защото сега трябваше да каже лошата вест на Камена.

 

   И баба Камена Мраморска все още седеше на портата и трепереше повече, отколкото Вита преди малко. Беше сложила глава между двете решетки на портата и не гледаше към приближаващата я старица, а настрани, където в мрака лежаха Ефтим и Крум.

 

   И Вита каза на Камена:

 

-          Мъртви са и двамата.

 

   А за Златан никой повече нищо не чу. Неговият черен кон-сърце остана във Филиповци, но после полудя от ярост, та не даде на никого да го докосне и хвана гората, откъдето рядко слизаше у селото. Но все пак се случваше да слезе  и беше спокоен, ако никой не го закачаше. И той беше единственото, което остана от Златан и което караше хората да си спомнят от време на време за него.

 

***

 

   А баба Камена не пророни сълза за родителите си, за Златан и за Ефтим. А сега, три години след ефтимовата и крумовата смърт, Камена плачеше за едно спукано гърне.

 

   Разбрала това, Стоименка се засмя и каза:

 

     - Как за гърне ще плачеш, Камено? И то да беше кой-знае-какво гърне, а то едно никакво! Аз у нас такива имам сигурно 10…  И по-хубави имам. - и се отдалечи от портата.

 

   Но после дойде баба Вита. След оная вечер тя започна по-често да ходи към центъра. Не заради овцете, а заради Камена - да я види как е. Вита беше забелязала, че всяка вечер, малко преди да си дойдат овцете, вдовицата приготвяше по нещо в глиненото гърне. Така правеше и когато синът ù бе жив. Така го посрещаше. И продължи да готви в глиненото гърне, сякаш чакаше още сина си. Сякаш не бе повярвала на думите на Вита, когато последната ù каза за смъртта на Ефтим и Крум.

 

   И ето тая сутрин Вита си помисли, че оная вечер Камена не бе повярвала на думите ù, понеже Вита беше нейният глас, а човек не може да вярва само на собствения си глас. А може би Камена не беше чула или не искаше да чуе тия думи.

 

   Тя не отиде на погребението на Ефтим и Крум, за което пак Вита ù съобщи.

 

   До тоя ден Вита само истината ù казваше. А днес, видяла счупеното гърне, разбрала, че Камена не плаче просто за глинения съд, а за всичко, което ù се бе насъбрало през годините, за загубената надежда, че Крум няма да се върне, Вита реши да излъже. И каза:

 

     - Ще се върнат… И Ефтим, и Крума… И двамата ще си дойдат…

 

   И Камена спря да плаче.

 

   На площадчето в центъра се бяха събрали вече доста овце и по едно време Стоименка извика:

 

     - Къде е овчарката бе? Къде се дяна това девойче?

 

   И ето, откъм завоя се показа и Лиляна.

 

     - Ето ме… Ида! – викна новата овчарка на филиповското стадо Лиляна.

 

   Не само Вита, но и Лиляна се досети, че не просто за гърне плачеше Камена. На тоя ден беше годишнината от смъртта на бащата и сина.

 

   А Вита забеляза кръв по дрехите на Лиляна и сетне, когато овчарката мина покрай нея, я лъхна миризма на конска пот. И то беше така, понеже Лиляна бе убила черния кон-сърце на Златан.

 

   Никой повече не си спомни за внука на Вита.