ОВЕНЪТ  ГОРЧО

Иван Христов - творчески експеримент – една история в два разказа. Погледнете „Въртоглавеца” от Ина Крейн

              Най-скъпите спомени от детството съм запазил от моето родно село, запиляно близо до границата, в западните покрайнини. Планините там са девствени и прохладни. Стръмните поляни, които опасват махалата ни и които дядо ми косеше напролет, бяха същински цветни тумби. Пчелите до късно събираха мед, а аз, с преклонение пред природата, пасях наоколо кравите.

             Далеч преди колективизацията и ТКЗС-тата, семейството на дядо ми и това на Джорджините бяха оформили мини-кооператив. Заедно обработвахме земята и събирахме плодовете на тежкия селски труд. През ваканциите овцете пасеше Джорджината внучка Летка, а аз - говедата. Не си спомням каква работа имаше тя, но в един горещ летен ден ме помоли да пася и общите ни овце. Натирих добичетата по реката да бръстят ракитака, а овцете вкарах в Огренче - заградена с каменен зид и тръни върху тях стръмна поляна, току над Марте, от чието кладенче наливахме вода за пиене. Тя беше осеяна с троскот и избуял между камъните белшак*, които овцете много обичаха.

            Седях с торбичката през рамо в долния край на нашето Огренче и четях книжка от гръцката митология, която наскоро бях открил на тавана на къщата ни. Горе овцете се бяха кротнали и медните им звънчета  похлопваха нестройно. Само овенът Горчо вдигаше отвреме на време глава над тях, вероятно да ги увери, че са защитени. Явно си търсеше цел за нападение, а така седнал, не влизах в плановете му. Цялата ни махала Рудинци беше пропищяла от внезапните удари под кръста на коравата му овнешка глава, украсена с разкошно извити рога. Летната мараня деформираше  дола и въздухът трептеше в едно с уханния полъх на плод откъм зеленчуковите градини край реката.

            В тази жега и скука в бедната ми глава се зароди шантаво решение - да дам урок на Горчо, за да не ме удря изневиделицата до посиняване. Оставих книгата настрана, изправих се срещу него и смело му подвикнах: "Урши! Урши!" Горчо това и чакаше. Затича се отгоре, навел глава с извитите си рога срещу мен с предчувствие на победител. Миг преди удара се пльоснах по корем на тревата. Горчо се спъна в мен, без да успее да ме докосне с рогата и се затъркаля по нанадолнището. Спря се чак в каменния зид сред тръните и остана да лежи неподвижно известно време. После се окопити и надигна. Погледна ме изненадано с човешки поглед, сякаш ми казваше: “Защо бе, човече, унижи овнешкото ми достойнство? Как сега ще гледам в очите покорните си овчици?"

            От този ден нататък Горчо спря да бие не само мен, но и всичките мои съселяни. Те учудено ме питаха какво е станало с този овен, че е станал по-кротък от агънце? А аз, горд от постъпката си, разказвах поукрасената си версия за урока, който му бях дал.

            Години по-късно (вече живеехме в къщата, която баща ми издигна в покрайнините на София), си спомняхме с майка ми набезите на Горчо и лицата ни грееха в умиление. Тя извади от раклата едно голямо, изпрано бяло руно с дълъг  косъм и ми наза: "Това е останало от Горчо, след като дядо ти, преди да дойде в града, разпродаде овцете и закла овена. Ще го дам да изпредат и изплетат на машина пуловер за теб, че да го имаш за спомен и да те топли през зимата."

            Така и направихме. Избрах си модел с яка-лодка, тогава беше на мода. Боядисаха го в черно. Пуловерът и сега, след толкова години, ползвам на вилата край дефилето, разположена високо над село Лесков дол. Държа го под възглавницата, хем да ми е височко, хем да ми е удобно да го облека набързо, когато острият студен вятър се спусне от връх Издримец. И каква е тази вълна - не знам. Молец не я хваща. 

            И тук, по поляните, местните пасат овцете си като по нашия край, но овните им не са същите. Нямат хъса на Горчо да удрят енорашите. Нямат и хъс да гонят и мъркат по нарочената овца повече от час, за да я предразположат, без да погледнат друга. Може би за това повечето от тях близнеха. Къде ще се сравняват тези хърби с нашия Горчо, чието име с възхищение произнасяха моите съселяни, въпреки че бяха яли попарата му. Остана споменът за него и този пуловер. Ако не вярвяте, тръгвайте с мен на вилата, ще ви го покажа. И сега, когато се запътя към Издримец за гъби, винаги го слагам превързан на кръста, защото не се знае какъв вятър ще свърне насам от билото на Балкана.

-----------------------------------------------------------

* Белшак - високостеблена жилава трева с петпръстово 

хоризонтално разклонение на върха