Не си представях, че първата ми отпуска като лекар ще бъде такова еднообразие. Превъртах отегчено петдесетте канала на кабелната, докато не огладнях от скука. Хвърлих дистанционното и се запътих към кухнята.
Стигнах до средата на антрето, когато входният звънец замрази крачките ми. Минаваше десет часа, не очаквах никого. Погледнах през шпионката - някакъв непознат мъж се подпираше на стената. Изглеждаше пиян. Реших да не му обръщам внимание и тръгнах да си направя сандвичи. Повторното звънене – дълго и с малки прекъсвания - събуди тялото ми, изостри сетивата ми и охлади парещия глад.
Отключих вратата, за да му кажа да се разкара. Но той ме погледна така, сякаш искаше да ме помоли нещо, и се строполи в краката ми.
- Пияница! – само това успях да промърморя. Огледах се наоколо. По улиците нямаше никой. Вкарах го вътре. Така нямаше да ми досажда, а и не исках да подхранвам илюзиите на някой любопитен съсед.
Оставих го на фотьойла, на който седях, а той промълви със слаб глас:
- Стана... изведнъж.
Кожата около очите му, за разлика от другите места по лицето,  беше прекалено сбръчкана и имаше торбички.
- Моля?
- Забравих... къде живея.
- Не си знаеш адреса?
Всеки знае, че след як побой човек може да изпадне в безсъзнание и да не помни някои неща. Не бях сигурен дали е преживял нещо подобно. Предположението ми, че е пиян отпадна, защото изобщо не лъхаше на алкохол.

- Какво е това „адрес”? - Непознатият погледна пръстите на ръцете си и ги насочи срещу лицето ми. – Виждал ли си... такива малки пръсти... на човек като мен?
Наистина приличаха на детски пръстчета.
- Винаги ли са били такива?
- Не помня.
- А може ли да ми кажеш името си?
- Име...? Какво е това?
Поседях над него още две-три секунди. Вдигнах го и го изкарах на двора. Разходката по тясната пътечка до улицата ми се видя доста дълга. Подпрях го на опела, отключих, бутнах го на предната седалка и затворих вратата.
В нашата работа е много важно да запазиш самообладание и да бъдеш спокоен. В академията само това ми разправяха. Бях виждал отвратителни гледки, но непознатият успя да ме притесни и да разтръси спокойствието ми. Нито знаех откъде идва, нито какво му се е случило. Нямаше по тялото му нещо, което да дезинфектирам, превържа или да му помогна по някакъв начин. Върнах се в къщата и набрах номера на главния лекар в болницата. Казах му накратко какво се е случило и той настоя веднага да го докарам там.
Сърдечният пулс ми се ускори, когато отворих шофьорската врата - непознатият го нямаше. Излязох и се обърнах назад. На два метра от мен той стоеше с вдигнат железен прът готов да ме удари. Наведох се, когато  замахна. Вместо мен, удари колата. Ударът беше съвсем лек. Той изпусна желязото. Вероятно не можеше да го задържи добре заради малките му пръсти. Използвах момента и забих юмрук в корема му. Той се залюля. Хванах го и го тръшнах обратно в колата.
Докато вървяхме към стълбите на болницата, аз му помагах. Стъпвайки на първото стъпало, той се измъкна от ръцете ми и падна по лице. В този момент вратите се отвориха, излязоха двама лекари с носилка и го вкараха вътре.
В коридора срещнах професор Николов. Той бързаше към мен.
- Какво точно се е случило?
- Ами… пръстите му са малки и той знае, че това не е нормално. Но изглежда има проблеми с паметта, защото не разбира нищо друго. Освен това, той е неспособен да се движи.
Лекарите го сложиха на леглото в една стая и излязоха. Вътре останахме само аз и главният лекар. Удивително малките пръсти разяждаха любопитството му.
Непознатият го погледна тъжно, със странна умора на лицето му. Ако можеха да си спомнят и да говорят, очите му щяха да ни обяснят всичко.
- Ей, приятел, защо са ти толкова малки пръстите?
- Не помня.
- Аз не те питам дали помниш откога са ти толкова малки, а защо?    
Той не отговори. Явно не разбираше какво го питат.
Освен уморено, лицето му изглеждаше тъжно.
В стаята влезе една санитарка, която носеше дрехи за новия пациент.
- Мисля, че трябва да му помогнете - обърна се д-р Николов към нея и ние напуснахме стаята.
- Ти сам ли беше, когато той ти позвъни?
- Да.
- Казваш, че не го познаваш. Имаш ли идея защо е позвънил на твоята врата?
Вдигнах рамене.
- Предполагам, че нещото е станало, докато си е вървял по улицата и просто е търсил помощ отнякъде.
Санитарката излезе запъхтяна и притеснена от стаята.
- Професоре, пръстите… му изчезнаха!!!
Влязохме в стаята и погледнахме ръцете му. Там, където трябваше да бъдат, нямаше белези от откъсване, отрязване или нещо подобно. Все едно, че човекът се беше родил без пръсти.
За по-малко от минута пренесоха загадъчният пациент  от стаята в операционната. Но никой от нас не беше наясно какво да го правим.
- Ти видя ли как… изчезнаха?
- Не, д-р Николов – отвърна с треперещ глас тя. - Когато ръцете му излязоха от ръкавите… пръстите… те вече не бяха там! Какво значи това?
- Свалете му панталоните! - заповяда професорът на двамата доктори. - Искам да видя пръстите на краката му.
Мъжете свалиха панталоните и събуха чорапите му.
Краката бяха без пръсти.
През главата ми минаха всякакви предположения, но само едно от тях буйстваше над всички и се бореше да го забележа. И това беше идиотското усещане, че всички пръсти са напъхани в тялото. Опитах се да се успокоя, че когато човек изпадне в екстремнни ситуации, какво ли не си въобразява. Съзнанието ми на лекар епидемолог веднага ме провокира. Спомних си  как непознатият ме гледаше с някакъв особен, болнав поглед. Все едно беше ял или пил нещо отровно. Дотук добре, но да не помни?… Явно трябва да е нещо ново, непознато все още на науката…
Докато си мислех такива нещо, чухме нещо като… като изпукване. Не знам как точно да определя звука. Идваше от тялото му. Потърсих по него някаква причина за това и видях, че кожата на краката му се разпаря. Втрещих се в напоеното с кръв месо. Страхът от неизвестното скова и колегите ми. Кожата се отдели от месото и падна на пода, както змия сменя кожата си. Същите прави кожни разкъсвания се появиха и по ръцете - от китките до теменната част на главата. Докато кожата на ръцете се отделяше, краката се стопяваха и това нещо сякаш изцеждаше кръвта на пода.
- Боже мили! – извика един от колегите ми с удивление и погнуса.
Краката бавно и мъчително се вкраваха в тялото. Не спирах да се ужасявам. Не можех да повярвам когато гледах пациентът да лежи спокойно - поне така изглеждаше - без да изпитва никаква болка, с очи, вперени нагоре към операционната лампа. Кожата от главата постепенно се свлече надолу по тялото, разголвайки го пред застиналите ни погледи. Когато носът остана без кожа, той се стопи в главата. Същото стана и с ушите. Едновременно с това хрущялите паднаха на пода. Веждите сякаш се отлепиха от мястото си и ги последваха.
В залата се чуваше единствено звукът на падащата течност от месото и разкъсванията на кожата.
- Дайте легени! Донесете легени и парцали! – извика един от колегите ми.
Краката изцяло се погълнаха от торса. Долната му част се стесни и заобли като на пеперуда. Ръцете се всмукаха в раменете и появилите се празнини се затвориха. Самата "вратичка" представляваше най-обикновена ципа. Изобщо не разбирахме какво гледаме и защо това нещо се случва.
Ципата от раменете се спука и оттам излязоха пет черни дебели шипа. Дължината им достигаше близо метър. Те се разтвориха и от цепнатите се появиха жълти ципи. Главата се стесни и смаза отстрани, а очите се изтелгиха на мястото на ушите. Очните ябълки се оцветиха в черно и очите премигнаха. На мястото на носа излезе спираловиден хобот, подобен на пеперудите, но много по-голям и по-дебел. При спирането на растежа, той се разтегна и сви няколко пъти.
Крилата пернаха операционнните лампи, за да помогнат на тялото да се изправи от леглото. Стъклата се счупиха. Едва тогава се опомних и казах на всички да ме последват навън.
Пеперуденото тяло излезе от операционната без никакви затруднения. Тялото на пациента беше променено до неузнаваемост, но не и неговия ръст. Голямата пеперуда огледа всички ни, изпи с поглед санитарката, издаде писклив звук и тръгна към нея. Тя захвърли легените и парцалите и побягна в коридора.
- Аз и професор Николов ще се опитаме да го хванем за крилата, а вие да го убиете…"ако можете" - казах аз и завърших изречението си мислено.
Тялото беше меко, като на всеки човек, всяко животно или насекомо, и от ударите то се сви. Коридорът прокънтя от писъците. Те прераснаха в яростни, подобни на животно викове, когато вече странната пеперуда не можеше да види санитарката.
Хоботът се разгъна и омота около шията на единия. Той я стисна и мъжът изплези език. Страните му почервеняха, посиняха, пребледняха и секунди по-късно той издъхна. Хоботът веднага се обви около шията на другия и го притисна толкова силно, че се скри в нея. Потече кръв, но черният обръч продължаваше да стиска настървено и силно… докато очните ябълки на мъжа се изцъклиха и от тях се разля кръв. Малко по-късно те се измъкнаха от орбитите си. Кръвта не спираше да тече и образуваше локва пред краката на колегата. Хоботът го освободи бързо и той падна мъртъв на пода.
Д-р Николов и аз свихме крилата отзад. Бяха нужни само няколко секунди, преди тялото да падне безжизнено до труповете на колегите.    

***
До края на отпуската ми в болницата бяха постъпили десетина пациенти със същите симптоми и с преобразени тела. Все още никой от нас не разбираше как и защо настъпва тази метаморфоза. А аз не спирах да си задавам въпроса дали това не е някакъв нов вирус. В главата ми непрекъснато се прожектираше спомена за непознатия, който позвъни на вратата ми. Питах се - нищо случайно ли няма на този свят?
Всяка сутрин, когато пристигах на работа, въпросите ме преследваха. Отпуснаха се извънредни средства да работим по проекта и от няколко дни правихме тестове в лабораторията върху последната жертва.
Асансьорната врата се отвори и тръгнах по коридора, където се намираше моят кабинет. Пред вратата чакаше само един човек.
- За преглед ли сте? – попитах го.
Под очите му имаше торбички, които го издаваха, че е алкохолик.
- Аз знам как да спрете пеперудената болест – каза с почти немощен глас и ме погледна с умореното си лице.
Алкохолик ли?
- Знаете? - Аз не чета вестници, но тая сутрин си взех един, чието заглавие на първа страница алармираше "Непознат вид пеперуда убива хора".
Хората едва сега разбираха това, а той знае как да се отървем от проклятието?
- Една пеперуда нападна баща ми преди три дни и умря. Не беше от обикновените. Влезе в окото му. Часове по-късно... той не помнеше много неща, дори и това, че съм му син.
За момент не знаех какво да кажа.
- Но как… ще ни помогнеш ти? - попитах аз, повече развълнуван от възможността да спрем тази гадост, отколкото видовете симптоми.
Мъжът разтвори лявата си длан, а в нея лежеше мъртва голяма и цветна пеперуда. За първи път виждах такава.
- На излизане от къщи тя пръсна нещо в окото ми, но я хванах. Дошъл съм за изследване. Да побързаме, не искам да забравя кой съм.