Не си представях, че първата ми отпуска като лекар ще бъде такова еднообразие. Превъртах отегчено петдесетте канала на кабелната, докато не огладнях от скука. Хвърлих дистанционното и се запътих към кухнята.
Стигнах до средата на антрето, когато входният звънец замрази крачките ми. Минаваше десет часа, не очаквах никого. Погледнах през шпионката - някакъв непознат мъж се подпираше на стената. Изглеждаше пиян. Реших да не му обръщам внимание и тръгнах да си направя сандвичи. Повторното звънене – дълго и с малки прекъсвания - събуди тялото ми, изостри сетивата ми и охлади парещия глад.
Отключих вратата, за да му кажа да се разкара. Но той ме погледна така, сякаш искаше да ме помоли нещо, и се строполи в краката ми.
- Пияница! – само това успях да промърморя. Огледах се наоколо. По улиците нямаше никой. Вкарах го вътре. Така нямаше да ми досажда, а и не исках да подхранвам илюзиите на някой любопитен съсед.
Оставих го на фотьойла, на който седях, а той промълви със слаб глас:
- Стана... и ...