П  А  Н  Е  Л    В    М О З Ъ К А

                                                            камерна пиеса

                                                   от Виктор Топлийски

                                                            Внимание!!!

                         Няколко дози Мрожек водят до пристрастяване.

                                                     (непубликувано)

Пиесата може да бъде разработена в различни варианти за един, двама или повече актьори. Панел 1, Панел 2 и т.н. Подлежи на съкращаване и разширяване.

По телевизора ще вървят монтажи от изказвания в Народното събрание. Извадки от предавания с хора на деня. Актьорът ще се кара с телевизора, ще имитира познати лица. Позволени са всякакви импровизации. Телефонът ще звъни. Той ще звъни. Ще чете вестници. Ще се ядосва. Ще псува.

       Креват, телевизор, радио, стол, маса, телефон, вестници.

      Почти е съмнало. Сцената е сумрачна. Ехти яко хъркане. Телефонът гадно дрънчи. След последното иззвъняване се чува гръмка пръдня. Скърца креват.   Празна чаша с трясък се разбива в пода.  Пак изскърцва. Дрезгав глас  казва:

      -     Да ти е*а майката! (Да го тура на калимана ви! Баш!)

      Вдига и се обажда.

-         Слушам... На телефона... Квооо?... Слушам, другарю генерал!

Поставя отривисто слушалката.

-         Бригадирът! (намига към публиката) Определи ми среща. Този път щял да бъде маскиран като Нора Ананиева. Хитро, другарю генерал, хитро, дори бих казал ловко. Вие винаги сте отлично дегизирани и в безопасност... Кой ли би доближил такъв крокодил. А ние редовите офицери пред амбразурата и пред лицето на врага. А колко хубаво би било и аз да дойда маскиран като Мерилин Монро или Бриджит Бардо...

Сваля долнището на пижамата и почва да имитира походката на Мерилин Монро от филма “Някои го предпочитат горещо”, но не я докарва май много.

-          Е, поне като Цецка Цачева. Ама два крокодила в едно заведение ще са повечко. Ще бие на очи. А врагът бди!

  Както казваше другарят от школата в Симеоново, цитирайки някакъв нашенски чифут. Дето му дали на запад някаква Нобелова награда: “Хората понасят извънредно много, ето защо се заблуждават, че могат да преодолеят всичко”. На тия гадове Нобели им дават. А на нас, борците на тихия фронт, дето преодоляваме непрекъснато вражески препятствия... Панели! Затова ли се бихме с фашистите? Да ви пикая на демокрацията.

     Щраква мързеливия ключ на нощната лампа и стаята се изпълва с бледа жълтеникава светлина. Бос, по раирана мърлява пижама, която повече прилича на затворническо облекло, сяда на ръба на леглото. Държи се за главата с ръце, подпрени на коленете. Гледа мрачно телефона, който е поставен на кухненски стол. Ръката му взима цигари и кибрит... 

      Пръстите чевръсто очукват цигарата в края на масата. После с ловко движение я метва  към устата си, но не улучва.

  - Мамка ви!

    Вдига я от пода, пъхва я раздразнен в устата и пали. Съблича и горнището. Вяло прави гимнастика.

   Попипва небръсната си физиономия пред щърбавото огледало. Пуска кисела усмивка и започва.

-         Лесно ви е на вас, другарю генерал, лесно ви е. Приватизирахте си де що ви

скимна.  Натресохте се в разни бордове, наскубахте си акции и доите ли, доите... А мен питате ли ме в тоя панел? Дано  тоя път не стане както преди да избухти демокрацията. Мамка им. Оу...

(Настъпил е стъкло от строшената чаша. Сяда на кревата и вади стъклото от стъпалото си. Става, взима метла и фараш и замита.)

-          Тогава се бяхте издокарали като Татяна Лолова, а аз като Калоянчев, та стана една... Не ти е работа! Бомбокс. Откъде ли се взеха група весели комсомолци в сини ризи и червени вратовръзки. Сигурно са имали конгрес. Та като почнаха да искат автографи. Едни прегръдки и ръкостискания. А една цомбеста безсрамница направо за чепа ме гепи. Добре, че в суматохата не се забеляза. Наложи се после да сменим масата от предпазливост. Седнахме в ъгъла до една лозница и шумящ водопад. Все пак правилата на конспирацията са железни.

Имаме задача за вас – съобщи тогава генералът. – Ще установите контакт с контраразузнаването на чужда държава и ще му предложите услугите си. Това ще бъде двойна игра.

Фасулска работа – казвам аз. – Виждате ли оназ маймуна там? Къде? – пита той. Веднага с очи му посочвам маймуната в другия край на лозницата. Сегичка ще проведа предварителен разузнавателен разговор с нея. Сигурен съм, че е чужд разузнавач, преоблечен като маймуна. Отдалеч приличаше на една позната  журналистка. Май се казваше Дръндева или Дърдърева. Надръндила ми се навръх лозницата и разузнава. Но на мен такива маймунджулъци не ми минават. Танчето  Лолова (генералът) се ококори с крокодилските си очички. Приклепа с големите си клепки и каза: “Отлично, другарю Калоянчев! Аз ще поръчам служебно уиски”...

Естествено мисията беше тайна и рискована. Не може да викам на маймуната какво искам. Цялото заведение ще разбере. Така че, чевръсто се изкатерих по лозницата. Ама тя се оказа менте. Правил я е някой си Рафаел, дето му викали Рафо. Срина се и стана скандал. Управителят  ме изхвърли барабар с маймуната.

Вие знаете ли кой съм аз? - застъпи се   генералът, но тоз простак се оказа наш партиен другар, който гледа само мачове на ЦСКА и не познава ни народни, ни международни артисти. Изхвърли и Лолова – сиреч генерала.

На улицата работата съвсем се сговни. Маймуната почна да скандира комунистически лозунги и да се плези на минувачите. Те ни познаваха. Помислиха, че се снима някакъв партийно - пропаганден филм и решиха, че маймуната е наша. Генералът погледна дискретно малкото служебно часовниче марка “Сейко”, конфискувано при акция в Кореком и отсече: “Мен дългът ме зове. Бързам. Обадете ми се като има резултат, другарю Калоянчев.” Отдалечи се с прекрасна кръшна походка, поклащайки сластно и примамливо бедра.

Останах сам с маймуната. Не знаех какво да я правя и я прибрах при мен в панелката. Опитах да вляза в контакт с нея, но безрезултатно. Тя знаеше само партийни лозунги. Не млъкваше. Не можех да се обадя на генерала – какво да му кажа? Че не съм изпълнил задачата? В държавна сигурност такива не минават.

Тогава започнах вечер да пия с нея. Току-виж се напила и издала нещо. Ама не. Кърка и скандира. Доливам ù, но тя само лозунги си знае. В краен случай като се напие, подхваща съветски песни. Да паладеиш. Изпаднах в отчаяние, почнах дори да подозирам, че е истинска маймуна, но като истински комунист не отстъпвам.

И знаете ли какво? Тя свикна. Пак скандира, но ако не получи алкохол, ръцете ù се тресат. И опашката. Лъщи ù червеният гъз като тиган на месечина. Е, веднъж като се бях доста натряскал я натъртих и калайдисах на дивана в кухнята... Ама то на пияно не се брои...

Ходя аз всеки ден, както обикновено, в “Дома на киното”, маскиран като Стефан Данаилов да си шпионирам. Защо като другаря Данаилов ли? Защото той е наш верен потомствен партиен другар. Беше министър. Дори партиен секретар на Народния театър. Помните ли филмите “На всеки километър”. Той там играеше наш партиен разузнавач. Разни вредни елементи твърдят, че бил неграмотен и пишел сбогом със “з” , но това за комунистите няма никакво значение. Оня негодник Буров се дипломира от техникума чак след казармата и пак му печатат дивотиите из пресата. Та в памет на нашите славни разузнавачи съм се изтипосал така. А бе пò ми се ще да съм като Мерилин Монро или Бриджит Бардо... Е, в краен случай като Цецка Цачева ама...

Разни ми ти там вредни елементи ме подпитваха за маймуната. Защо не съм я довел? Що за тъп въпрос? Тя е с крехко здраве, тропическо същество, пуши цигари непрекъснато и лошо кашля, а  вън времето  студено. Не е разумно да я излагам на простуди. Седи си горката вкъщи, пуши и ме чака. Така че, ако другарите  кинаджии ми поръчат още, за вкъщи, едно шишенце от половинките да речем, ще кажем благодарско, като баш майстора. Не е за мен, а за нея.

Не? Е, може и по-малко...

И това не?

 В такъв случай – една малка? За тук, разбира се. Ще я изпия, а на другарката Дръндева – това маймуната, де. Така съм я регистрирал при мен. Защото по законите на конспирацията не е редно да се регистрират чуждестранни шпиони в частни имоти. Така се развращава населението. Ще ù кажа, че ще получи пиячката утре. Тя никога не губи надежда в светлото бъдеще, свикнала е. Само дето без пиене не ще да пее съветски песни, а сяда и пише статии в защита на пушачите.

За пушачите може. И аз обичам да пуша. Особено на гювеч (намига към публиката)  Разгеле не мина на доноси, защото това си е по моята част. Няма да допусна конкуренция в моята кошара! Панелка, де. Добре, че дойдоха другарите от партийната централа и си я прибраха при тях. Трябвали им за изборите. Оказа се наша отговорна другарка. Подписаха ми приемо-предавателен протокол за пред другаря генерал.

  Като не щат да почерпят тия развратни простаци, се качвам горе в киносалона. За известните артисти е безплатно. Ще  гледам исторически филм. По принцип не обичам историческите филми, само онези за древните римляни, защото там има голи другарки, но на афиша видях гилотина, а аз обичам хладни и всякакви оръжия в действие. Най-много ми харесва рязането на хора с трион, особено ако е автоматичен, но гилотината също става.

Филмът се казваше “Луи ХVІ”, Луи – добре, това май беше френският Людвиг, а фамилията не се знае. Това не е редно. Как може такова безобразие. Не може без фамилни имена. Представете си, че трябва да се напише примерно донесение, а лицето няма фамилно име. Ужас. Тоя Людвиг трябва да е бил неграмотен и така се е подписвал.

Филмът започна нелошо. Народ бол. Щикове, саби, но аз чаках гилотината. Таман да отсекат главата на някакъв крал, един седна пред мен и ми засълти екрано.

 Чорчик бе, бате, мръдни си чутурата наляво или дясно, че не моем да видим от те толкава лумбарица  – му редим.

 Вместо да я мръдне, типът му неден се хвана за ушите, вдигна си главата от шията и си я сложи на коленете. Пак виждах добре, но късно, гилотината беше вече беше паднала. Изпуснах най-интересния момент от филма заради този простак. Такива предвестници на демокрацията изобщо не бих ги пускал в салона.

(Пуска радиото. Чува се песента на Веселин Маринов: “Нашата полиция ме пази”.)

Какви славни времена бяха преди тая пуста демокрация.

Седя си аз в ресторант “Волга” на масата срещу  тоалетната. Сладко си пуша цигарка и си пийвам от служебния коняк. Това бе една стратегическа, но смрадлива позиция. Стратегическа, защото бе до бара и шубера, които са на педя по-високо от предната част на ресторанта. От там ясно се вижда почти цялото заведение и когато няма много хора, можеха да се чуват откъслечни фрази от разговорите. Като платен човек на ДС или Държавна сигурност, както се казваше тогава, имах отпуснати служебни пари за присъщи разходи. Често прескачах до тоалетната, за да запиша дочутите фрази. Над тях цяла нощ  се пулех с натежали от алкохола клепачи, за  да сглобя поредното донесение.

     Разнасяше се тежка миризма на урина и хлор. Тя бързо се смесваше с тази от кухнята и като вражески юмрук се стоварваше в носа  ми. Но за комунистите това няма никакво значение. Позицията имаше и своите недостатъци. Но  и едно страхотно преимущество. Бе на метър и нещо разстояние от кенефа. Бях направил своето гениално откритие там, когато записвах в бележника с телена спирала дочутото от масите. Тук  много ясно можеш да чуеш цели разговори. Тръбите създаваха една прекрасна акустична среда. Това бе златната ми мина. От време на време изненадвах началството с дословно записани разговори. Имах славата на агент с феноменална памет. Феноменална... дрън-дрън. Всичко идваше от кенефа.

    Наблюдавам с половин око  масата, на която седят Матеев – домакинът на Съюза на писателите, Дряновски – литературен критик, Ачката – бояджия, бивш затворник и антисоциалистически елемент и Буров – журналистче и гадно тарикатче, синче на народен враг. Опитвах да завържа разговор с управителя Гацо, който е пенсиониран военен полковник и мрази народната милиция. Той е на висок стол зад огромна каса. Пуши “Слънце” и вяло маркира поръчките, които келнерката носи  в дъното. Тази маса също бе  стратегическа позиция. Първо, е на голямо разстояние от мен. Второ, никога  няма пълна видимост към всички там. Една от колоните  пречи. Трето, точно над главите на седящите има шумен вентилатор, който заглушава разговорите и не се чува в тоалетната.

    Тоя мерзавец Матеев, разбира се, знае  това, както и за моите дела, защото преди години, когато беше секретар – касиер на Софийското филателно дружество, му проведохме неуспешна вербовка. Бе предупредил Буров и другите  да си мерят приказките.

    Гацо също знаеше кой съм, понеже и на него му се налагаше да дава сведения за настроенията в ресторанта и за постоянните посетители. Моето присъствие му създаваше неудобство. Не може да пише неща, които няма да се препокрият с моите. Това го дразнеше и  държеше постоянно нащрек.

    Бай Гацо, май хубаво време се очертава- подхвърлям приветливо с цел да завържа разговор.

    И кво му е хубавото - с небрежен тон ми отвръща той и тръска цигарата си в металния пепелник от алпака. Прави се на много възпитан простакът му с простак.

    Ами и слънце, и дъждец ще има, и ветрец за прохлада. Партията  ще  прибере хляба на народа - подхващам го истимарски.

   Той не е балама и трудно може да бъде въвлечен в неподходящ разговор.

   Сичкио ли? Нека вали, нека вее! Хич на хуя да ти не е! - мъдро и възпитано отсича гадината. Но ще ми падне някой ден той на мене в ръчичките. Да топнеш цял полковник си е екстра работа, може премийка да дадат, а може и за медалче да ме предложат. Допивам коняка и отивам до колониала за сирене и наденица. Там сбарах един непредпазлив устатник да разказва вицове и стана екстра рапта...

(Взима вестника от масата)

Ето, пак вдигнали цените на цигарите. Забрана подготвили. Кои сте вие бе, синковци, та ще забранявате пушенето. Това си е чиста проба американска диверсия. Ония там не пушели. Който пушел, не си гледал добре работата. Ами като си имат работа, да не пушат бе. Моята работа бе да пуша и да пия. Служебно задължение. За това ми се плащаше. Вредно било. Глупости. Ако беше вредно, партията щеше да излезе с решение или постановление по въпроса и точка. Добре, че ги отказах овреме.  Вдигат, вдигат... всичко вдигат, а пенсиите не. Да фанат да ми дигнат оная работа, че да има поне някаква полза от тия чалгаджийски демократки, дето ми са се разцомбили по телевизията. То другарката Дръндева, дето е маймуна, им го написа черно на бяло това за цигарите. Къде беше...

(Търси статията из вестника)

Ако не съм споменал вече, трябва да отбележа, че тоя Матеев е една голяма гад. Както и неговото протеже Буров. Освен това са и филателисти. Та по неволя се наложи и аз да стана такъв. Бе ми възложено по линя на Държавна сигурност да вербувам Матеев за наш информатор. Както казах, той тогава бе на ключовата длъжност секретар – касиер на дружеството, което наброяваше повече от шест хиляди членове.

Клубът на филателистите или борсата, както му викат, се намира на улица Гурко номер пет в занемарена бежова сграда срещу Кукления театър, на петдесетина метра от Централна поща и на още толкова от улица Раковска.  Това е едно мрачно помещение с няколко мъждукащи крушки, наплюти обилно от мухите. От улицата го дели метална остъклена врата и мърлява витрина, невиждала  парцал от девети насам. Щом отворите вратата, ви лъхва тежката миризма на потни крака, мръсна тоалетна и тютюнев дим. Покрай стените  са наредени тежки пейки и дървени маси. До сами вратата  вдясно се намира голяма двукрила желязна каса, по-висока от човешки бой. До нея има масивно бюро. Зад него седи усмихнат млад мъж с черен костюм, бяла риза и шарена вратовръзка. Това  Йордан Матеев или ЦИК, както някои го наричат. Срещите за тъй наречената дружеска размяна се провеждат понеделник, среда и петък след работно време или по-точно кой кога е излязъл от работа. Малко диагонално срещу му седи възпълен и небръснат възрастен мъж с кристално ясни сини очи. Това е някогашният известен в цяла Европа търговец  Христо Соколов. Или по-точно това, което е останало от него. Народната власт му е конфискувала всичко, с изключение на марките и крехкото здраве. Матеев бе назначен от председателя на дружеството и член на ЦК на БКП Константин Войнов за секретар-касиер. Той приюти за една вечер закъсалия без жилище бай Христо. Но някой път временните неща се оказват постоянни и бай Христо остана. Вдясно от Матеев, точно до вратата на тоалетната, която обилно ухае по социалистически, но не на теменужки, седи преметнал крак връз крак висок и леко слаб мъж. Облечен е със скъпо тъмно  пардесю. На главата има черна филцова шапка, като тези на тореадорите, която му седи елегантно. Пуши с отегчен вид дълга цигара “Кент” и тръска с премерен жест в поставения пред него пепелник. Това е писателят Богомил Райнов. Туй бе един труден за разузнаване обект. Но след продължителна и упорита работа успях да убедя лицето Матеев да ни сътрудничи. Един прекрасен ден го заведох при началството за представяне. Когато другарят генерал почерпи от служебния коняк и тържествено му поднесе декларацията и химикалката, мислех, че премията ми е в кърпа вързана. Но мръсникът му неден погледна хладнокръвно, като истински капиталистически вълк и каза: “Добре де, навихте ме! Ама как ще плащате? На парче или топтан? Шефът само дето не получи удар. Изхвърли ни и двамата от кабинета. По-гаден човек от тоя Матеев досега не съм срещал.

(Става и си сипва вода от гарафата на масата)

Ходя от време на време на преглед при професор Червеняков в Пирогов. Той няколко пъти ми е казвал, че не може да ни разбере нас, пушачите, защото никога не го е правил. Според него това е едно глупаво занимание. Глупаво от лекарска гледна точка, но от служебна... Щом партията и службата са ми отпуснали пари... Ще пуша и ще пия до последна капка кръв. Това е моят дълг пред родината.  При един преглед, след като бях прекарал бронхопневмония „на крак”, той погледна снимката и ме попита колко кутии пуша. Отговорих, че преди четири, а сега две. Той шеговито ми каза: „Е, вече имаш основание да пушиш по една”. След няколко години пак бях при него с нова снимка. Погледна я и пак ме пита по колко пуша. Отговорих: една - две кутии, но лъжех. Павках повече. Сложи снимката пред мен и каза: „Е, сега вече имаш основание съвсем да не пушиш”. Трябва да почнеш дихателни упражнения. Питам: толкова ли е зле работата? Каза, че още съм млад и компенсирам с десния дроб, но това не може вечно да продължава.  Скоро след това си бях вкъщи и не ми стигаше въздух. Аз имам две дискови хернии и съм много зиморничав, като маймуната. С месеци не отварям прозорците. Вкъщи бе страшна смрад.

  Обявиха конкурс за бивши пушачи с разни награди. Реших да съчетая полезното с приятното. А вече пари за служебна пиячка и цигари не ми отпускат. Пробвах първо с едни цигари Антитаб. После си поръчах чрез един колега едно цигаре със сменяеми филтри с никотин, от Австрия. Ама резултат никакъв. Тогава нещо ме ядоса това синьото президентче по телевизията. Яви се синковецът с каскета на другаря Живков навръх Нова година. А жена му с капелата на английската кралица. Това вече преля чашата! И отказах цигарите. Не стига, че им живея на тия изроди, ами ще им и пуша. Не! Не! И точка! Вие, никаквици такива, не знаете на какво е способен истинският комунист. А трябва да взема и награда... Щом дават. Трябва да се взима, няма да обиждаме министерството на здравеопазването я. Ние сме дисциплинирани хора. Награда ми се полага по право, защото минах през много тежки моменти. Помня, че някъде след седмица една вечер пак почна да не ми стига въздух. Изби ме пот и почнах да се задушавам. Вече не пушех, но не знаех какво ми става. Обадих се на другаря генерал. Нещо ми ставаше и с главата. Обадих се по телефона и на партийния секретар. Усещах ужасен страх, че ще се задуша. Звънях по телефона на доктор Червеняков, но никой не вдигаше. Облякох се и отидох да го търся в „Пирогов”. Там случайно срещам доктор Мишо Михайлов - хирург от неговият екип. Питах за Червеняков, но той ми каза, че е в отпуск. С какво можел да ми помогне.? Питам за дежурен психиатър. Оказа се, че няма. Исках да поостане с мен, да поприказваме, но  трябваше да влиза в операционна. Прибрах се. Как изкарах до сутринта, не  е работа. Помня, че бе петък. В събота, някъде към десет, отидох до психиатрията в двора на „Александровска”. Всичко  разбито. Голям надпис. Обектът се охранява от фирма “3П”. Няма никой. Пристига  камион. Цигани почнаха да разтоварват цимент. Казаха ми, че лудницата е в ремонт и ми посочиха едни бараки, където имаше табела „Психиатричен стационар”. Отидох там. Решетки навсякъде. Табелка с някакво приемно време, но няма никой. А ми се пуши, та свят ми се вие. В тая държава, всичко наред, та и лудницата ли. Човек  не може и да полудее на спокойствие. Ремонт. А сега де?

Отивам в кръчмата. Тамън отварят. Поръчвам си кана вино. Един по един идват наши партийни другари. Разправям им моите перипетии. Избухва дружен смях. Един от зевзеците ми подава цигара и вика: „Запали бе, по-скъпо ще ти излезе да не пушиш. Повече пари ще дадеш за лекарства и за доктори да си лекуваш нервите”. Да, ама аз съм инат. Първия път ги отказах, като се хванах на бас за две шишета уиски с певеца и музиканта Тумбата кой от нас двамата ще издържи повече. Е, тогава бях млад. Устисках три месеца, качих десет кила, но спечелих баса. Вторият път ги спрях, за да покажа характер пред една наркоманка, в която бях влюбен. Не пуших месец и нещо, а тя си продължи с наркотиците. Що пари похарчих по нея... Дано  е жива.

По едно време идва в заведението доктор Калин Георгиев от Пирогов, тоже наш партиен другар. Разправям му каква е работата. Той се усмихва: „Ще дойдеш в понеделник при мен в Пирогов и ще те водя, където трябва”. Пийнахме и се поразвеселих. По едно време идва още един от нашите. Разправям му и на него. Смее се и той. Оказва се, че е приятел с шефа на лудницата на 4-ти километър. Обажда му се по мобилния. Дава ми слушалката. Обяснявам му какво ми е. Каза ми да отида от негово име при доктор Карадалиев. Вечерта обаче пак ме хващат дяволите. Снова напред-назад. Пот ме избива. Не издържам и запалвам цигара. Дръпвам няколко пъти. Загорча ми и я угасих. Някъде към пет пак ме прихваща. Казаха ми, че в ИСУЛ имало дежурен психиатър. Отивам пеша. Вън е студено, но на мен ми е топло. Чудно, аз съм толкова зиморничав, а сега нищо ми няма. Оказва се, че  няма дежурен психиатър. На връщане решавам да мина през частната болница „Закрила”. Там работи личният ми лекар-махленец. Син на генерал. Часът беше някъде към 6:00. Качвам се по стълбите и ето късмет, докторът седи на стол до регистрацията. Пита ме откъде знам, че е дежурен. Казвам му, че случайно го сварвам. Разказвам му патилата си в кабинета му. Дава ми направление. Посъветва ме да се кача на такси и да отида на 4 км. Отивам. Оказва се, че и в лудницата няма в неделя дежурен психиатър. Оттам ме пратиха в психодиспансера, който е близо до пожарната. От 4 км «търтих» пеша до диспансера. Гледам, отвън се разхождат с кафета едни по-луди от мен. Обръщам се към охраната. Разправям му. Иска ми личната карта. Имам. Пуска ме вътре в коридора. Отваря една врата, от която излизат кълба дим. Излиза лекар в бяла престилка и ми посочва с пръст най-далечния от него стол в коридора. Гаче ли съм прокажен, а не луд. Разказвам. Пита ме в коя лудница искам да ме вкара. Моля за  хапче или инжекция. Моят случай бил тежък и  трябвало да си намеря лекар, който да се занимава с мен. Повече нямало да се виждаме с него. Каза чао и си влезе в стаята, където си пушеха и си гледаха телевизия. Тръгнах  към къщи. Пътем си купих „Валидол” и един спрей, който помага на дишането. Междувременно не спира да ми се пуши. В понеделник сутринта отивам при моя приятел доктор Георгиев в „Пирогов”. Заведе ме при доктор Хинкова. Предписа ми “Ципралекс” и витамини “Милгама”. Пих ги няколко дена с променлив успех. Накрая отидох при доктора на 4 км. Той ми предписа „Ривотрил” и още нещо. Пих ги около осем месеца. Действаха ми прекрасно и постепенно ги спрях. След това минах на «Седатив», който също спрях, и накрая минах на едни прекрасни капки «Шлемник байкалски». Вече почти не се сещам за цигарите. Дори не ми се пуши. Е, някой път сънувам, че пафкам. Насън се ядосвам, че съм пропушил. Рядко се случва. Това са „вкратце” перипетиите, през които минах. Щом усетя, че ми се пуши, сядам пред пишещата машина. Написах сумати пиеси, разкази и романи. Това си е стар навик... А и награда получих... Микровълнова печка. Не е първа. Нея дадоха на някаква фльорца, но все пак си е награда. Така де.

(Спира радиото и пуска телевизора)

    - Големите български писатели имаха привилегиите да са на вниманието на особени хора.

      Матеев от Софийското филателно дружество се премести  в Съюза на писателите като домакин и снабдител. Наред с това погребваше хората на перото. Буров имаше честа да му помага. Получаваше подобаващо възнаграждение…

      Седя си аз един ден в клуба на писателите, дегизиран като Агата Кристи. Пия си коняк “Слънчев бряг” и с половин око наблюдавам масата, дето седи Матеев с мрачна физиономия.

Влиза Буров. Колко? - пита Матеев. Лев и нещо. - отвръща Буров. С моите стават три. Ще стигнат за две менти и бира. Странна комбинация, но си трая. Явно това е някаква конспирация.  Изпиват бирите и продължават с ментите. Матеев седи замислен и подръпва мустак. Накрая казва просветнало: “Мама му стара, ще ги взема на живо! Ти оставаш тука и чакаш…” Хукна нанякъде. Аз пресушавам на малки глътки чашката. Чудя се какво ли ще измислят тия гадове. Не мина и час. Цъфна ухилен. Дигаме гълъбите! - командва той и хвърля  левчета на барманката. Понaся се към изхода. Следва го Буров с безгрижието на осиновен от съдбата човек. Денят им се струва прекрасен. Стоп! – Матеев се заковава с гръб към него. Прави рязък кръгом и се озовават лице в лице. Пуля се  глупаво през служебните очила и нищо не изпускам.

Ти нали искаше оная машина? – гледа го Матеев хипнотизиращо. Аз отпивам малка глътка. Отколешна слабост на Буров са старинните пишещи машини.

М... да – проронва оня ахмак. Двайсе лева – отсича другият.

Нали знаеш, че нямам ни стотинка. Ще имаш да даваш! – отсича Матеев и го зарязва.

Започва да си тананика някаква упадъчна западна мелодия, която за жалост не мога да запиша.

Пристига Матеев с кашон, вързан с книжен канап. Хващай! Хваща. Айде! Помъкват кашона към  “Солунска”. Плащам набързо и  по тех.

Нали се водеше – пита Буров. Трай! Отведе се! Ама как?

Лин Бяо я отведе на вторични – хили се и го гледа нежно, по бащински. Смеят се със сълзи. Говорят си явно кодирано. Ще видим ние тая работа.

А Лин Бяо е един жълтеникав мангал – гном, с дръпнати очи. Висок е под кинта и петдесе. Матеев преди години го домъкна от  “Шанхай”. Това е стара бойна кръчма на Сточна гара, в която се събират хамали, каруцари, комарджии и тем подобни пияници и айдуци. Накара го да изчисти едно от мазетaта в къщата до писателите, която също се водеше на Съюза, и то се знае, на Матеев. Там бяха складовете – неговото царство. Разправят, че тук е живял куплетистът  Миленков – авторът на песента “Ех, да бех богатско чедо, Буров да ми беше дедо”. Та от същата песен произхожда прякорът на журналистчето - “Буров”, който му  лепна артиста Любо Чаталов преди години.

Лимби е силно техен човек. Спеше в мазето на кашони и продаваше семки. Наемът беше двайсет пакетчета месечно, но нямах доказателства.

Спират чак на булевард  “Витоша”. Там Матеев му нарежда да заеме маса във “Волга”, докато той прескочел  до тях да укроти жена си...

Сядаш и поръчваш без никакви притеснения!

Добре де, ама нали нямаме пари? – притеснява се оня. Кой няма? – И вади плик, пълен с десетарки.

Откъде? – гледа смаяно.

От Стоян Даскалов.

Че нали е болен? Какви пари от тоя скъперник?

Болен... Мре в правителствена. Нали ти казах, че ги взимам на живо... от фонда на Съюза. Това е помощта за погребението, която се отпуска.

Гениално, но ако не пукне?

В кърпа ни е вързан! Питах дежурния.

        Матеев пресича  “Витошка” и продължава по “Солунска”, а Буров, с възвишени мисли, помъква кашона към ресторанта.

   Аз ловко изтичвам до близката явочна квартира. Преобличам се светкавично и от

Агата Кристи пак си се превръщам в цивилен изкуствовед. Изнасям се на бегом и заемам позиция на масата срещу кенефа в ресторант “Волга”.

   Мръсникът Буров сяда на тая под вентилатора.  Жана, без да пита, донася голяма

халба бира и първите четири кюфтета. След малко пристига и самият Матеев, който нежно щипва келнерката по бузката и продължава да поръчва.

   По някое време Матеев казва високо: “Що не идем да гледаме мача у вас,  а и да

ти помогна за машината.”

   Екстра – реагира той с готовност.

         Плаща. Взимат две шишета служебна ракия, една кесия с топли кюфтета, както си  е потребно, и се отправят весело към тях.  Казват си нещо. Матеев се връща и идва при мен.

       А бе, бай Киро, що не дойдеш с нас у Буров? Ще гледаме мача и ще се черпаваме. По какъв случай - питам любезно аз. С тия гадове трябва да се внимава.

      Днес е националният празник на братския анголски народ. - сериозно отговаря той. Откъде знаеш? – питам от любопитство. Буров ми каза. Той е бил някога в почетната рота по посрещането на другаря Августино Нето в Пловдив от другаря Живков. Днес излезе в “Работническо дело” голям негов материал по случай празника и славното посрещане на другаря Нето. Тоя Нето май беше една църна маймуна, как ли го е майка родила толко црън, та син? Ама другарят Живков си знаеше работата.

     Хонорарът ще е голям, но касата в комбината ще плаща чак във вторник. Та се наложи да дръпна едни служебни пари. Той, Буров, си е малко скромен, затова аз реших да ви поканя. М... даа... на такава покана не мож отказа.

    Влизаме в коридора. Телефонът звъни, та се кине. Буров вдига слушалката. Апаратът е от старите “Сименс” и чувам разговора.

    Здрасти, Викторе. От протокола. Данчо при теб ли е? Казаха ми,  че заедно сте тръгнали. Занемявам. Познавам гласа на секретаря на съюза на писателите.

Ами... – мънка разсеяно оня.

Е, значи скоро ще дойде, предай му че току-що Ст.Цето почина. Той знае какво да

правите. Приятна почерпка.

Та така го подхванаха класика - на живо. После продължихме и на умряло.

Погребението мина блестящо. Венци, букети, ленти – всичко осемдесет лева. За останалите се досещате... Изпиха ги гадовете. А бе, бих пуснал едно донесение, ама нали и аз с них пих и ядох.

Синът остана много доволен, а дъртият скръндза остави много пара. Наследникът  за благодарност ги покани на ресторант за Бог да прости. Пийнаха и хапнаха обилно. Накрая  подаде триста лева на Матеев. Аз се опулих. Ама кво да се праи, парата негова, воля негова. Горкият не знаеше, че тарикатите вече бяха взели сумата от фонда на писателите.

 Разбрах, че толкова  трябват – каза той.

Благодарим, благодарим, Бог да го прости баща ти, добър човек беше – каза Матеев и тъжно отсипа на пода. Синът се здрависа  и тръгна. Дъртият скръндза сигурно се е обърнал в гроба. Бог да  прости! Животът продължава. За жалост в таз почерпка не взех участие, защото бях на погребението, дегизиран като Максим Горки и след това пих служебна водка на масата в дъното.

Сипва си вода

-         По едно време решиха да правят международни писателски срещи. Та настана една суматоха. Зачислиха ни нов реквизит направо от Киноцентъра. Трябвало да изглеждаме охранени и доволни пред запада. Че ние сме си охранени и доволни отдавна. Но щом е за благото на партията и родината, още ще се охраним. Няма как, държавна политика. Та на една от срещите дойде лауреат на Нобелова награда да се срещне с нашите бездарници. Голяма чест им оказа на тия мекерета, дето по цял ден се наливат и пишат глупости за много пари.

  По време на банкета в паркхотел “Москва” на лауреата му се допика  и тръгна към тоалетната. Но нещо дълго не се връщаше. Най-сетне председателят на Съюза на писателите отиде лично там да види дали  не е прималял. Аз, както се досещате, бях дегизиран като Максим Горки, за да не бия на очи. Бях се дюздисал на масата близо до кенефа и смучех водка, както се полага на един именит съветски писател.

  В предверието на тоалетната председателят завари лауреата и кенефчийката.

  Няма да го пусна! – заяви пазителката. - Нямал левове, а долари. Вражеска валута на мен ще пробутва мръсникът.

Другарко, но той е носител на Нобел!

Таман ми го каза! Другарю, аз бих го пуснала и гратис, стар човек е, жал ми е. Но като ми призна за тая болест, няма да влезе и толкоз! Щом има Нобел, да иде да се лекува, а не да ходи в порядъчните социалистически клозети. Но пасаран, ще кажа аз.

 С пазителката на социалистическата собственост нямаше оправия, лауреатът пика в качето с палмата във фоайето. Каза, че няма значение, обаче май се обиди.

 След неговото заминаване жената бе преместена на по-високоотговорна длъжност в Централния комитет на Партията.

  Сега в кенефа работи младо момиче с филологическо образование, начетено и засукано като другарката Елена Поптодорова и Мая Манолова взети заедно, знае що е Нобел. Само не знам дали още някой нобел ще се завърти към нашите славни социалистически кенефи.

(Отваря вестник. Чете.)

Ето пак. Пишат за специалните служби. Гоце бил доносник. Вие, другари демократи, проявявате нездрав интерес към нашите служби... Това е доста нахално и недостойно от ваша страна. Кои сте вие бе? Гадове! Не щат да черпават. Висока ми била пенсията. Висока е я! Аз да не съм нисък, като оня жабешки пигмей Жельо Желев. Ама какъв рошав изрод ви пробутахме за президент, та цял свят да види на що мязат демократите. Голям сеир. Що бръснаре му се изредиха ама не можаха да го срешат. Смех! А, я ме вижте мен. Красив и охранен. С врат като прахосмукачка... Да ти е драго да ме почерпиш. Черпете ме, не ме жалете! Да съм се черпавал сам. Не бива така, другари демократи. Не бива. Че аз съм един заслужил разузнавач от тихия фронт. Моята служба ме принуждаваше да живея охолно и развратно. Свикнал съм. Аз здравето и живота си дадох да пия по кръчмите и да записвам всякакви дивотии, от които, ако нямаш талант, едно свястно донесение не мож измъдри. Мен народната власт ме е хранила, а сега се цицильосвате за една ракия.

(Сгъва вестника)

-         Вземам този – каза американецът на чист руски и посочи един жребец.

Казва, че ще купи този – преведох на директора на конезавода съгласно ролята си на преводачка. Бях дегизиран като известната  поетеса и преводачка София Бранц  редакторка в издателство “Народна култура” .

Не може, вече е продаден.

Изобщо не съм продаден – заяви конят на чист български.

Какво каза? – пита американецо.

Без значение – отвърна директорът. – Той понякога бълнува.

Този или никой друг – запеняви се проклетият американец, който май тайно назнайваше и български. – Прекрасен кон, пък и може да говори.

Директорът ме дръпна настрана.

Точно този не мога да му продам, другарко Бранцовна, защото не е кон.

А какво е, мама му стара?

Двама другари от държавна сигурност, дегизирани като кон още след историческия Априлски пленум. Всеки път, когато другаря Живков искаше да поязди, възсядаше тях, тоест него. Личната охрана. Той, другарят Живков, не беше кой да е. Пояздваше и разни артистични другарки, а после им даваше апартаменти. Ама бяха едни цомбести и засукани... Лъскава работа.

Че чий го крепат още тука?

Крият се. Нали разбирате, сега, след тая демокрация на бившите редови агенти не им е лесен животът. Дори някои пуснаха бради, мустаци, плитки.

В това време конят – некон се приближи до нас.

Я не се натягай много – сопна се на директора. – Това е огромен шанс да се докопаме до Америка.

Тоя кон говори ли и румънски? Нали сте комшии с тях? – попита американецо, дошъл при нашата група.

Не, само български. Защо питате?

Аз съм представител на организация, която подпомага страните от Източна Европа. Ще пратим този кон в Румъния за разплод, да подобри тамошното коневъдство.

А, не, благодаря за такваз любовна командировка – рече конят и се отдалечи с лек тръс.

Какво каза? – пита ме американецо.

Че ей сега ще се върне – излъгах.

В края на краищата това са си наши работи.

(Гаси телевизора)

Боже мой, как ми се иска да бъда кон...

Веднъж да видя в огледалото, че вместо крака и ръце имам копита, опашка и автентична конска глава – и веднага ще ида в  “Жилищно настаняване”.

Дайте ми модерен голям апартамент – ще кажа.

Подайте заявление и си чакайте реда.

Ха-ха! – ще се изсмея. – Не виждате ли, че аз не съм обикновен, какъв да е сив подполковник? Аз съм нещо друго, нещо изключително!

И веднага ще получа модерен голям апартамент с баня и басейн.

Ще пея в кабаре и никой не ще може да каже, че съм бездарен. Дори когато текстовете ми са тъпи като на Веско Маринов или силиконова чалгаджиика. Напротив. Нали тия заведения са все на наши партийни другари.

Като за кон са знаменити – ще ме хвалят.

Тоя е голяма глава! – ще казват други.

Да не говорим пък за ползата, която ще извлека от пословиците и разни изрази: здрав като кон, конска усмивка, конят има четири крака и пак се спъва...

А бе да го тура на леля му конска...

Разбира се, да бъдеш кон си има и известни отрицателни страни. Ще дам ново оръжие в ръцете на враговете си. Като ми пишат анонимни писма, ще започват така: “Кон ли?! Не, вие сте пони!”

Жените ще се интересуват от мен:

Вие сте някак по-различен... Може и да поиска някоя да ме поязди в полегнало положение.

Като се отправя към небето, ще получа, разбира се, крила. Ще стана пегас. Крилат кон! Има ли нещо по-красиво за доносника от това?

Ммдаа... Но дотогава има много време. Това не беше ли от някакъв полски фашист. От тия, дето им викаха декаденти ли, дисиденти ли. Почвам да изкукуригвам в тоя панел!

Чува се кукуригане. Той прави замислена пауза.

А сега все още съм си само подполковник. Пенсиониран! Доносник съм бил! Че кой не е доносник в тая държава! Едни донасят, а други изнасят. Що ме не напраиа агент за влияние, ами ме пратиа да слухтя по клубове и кръчми глупотевините на тъй наречената интелигенция... Спиртосах се от евтин служебен коняк, та ръцете ми треперят. Интелигенция... Пият и се е*ат като за световно, а ние документираме, документираме. Денонощно. Мамка им фашистка.

(Вдига телефонната слушалка и набира)

 Ало... вестник “Демокрация” ли е?... Да ви го начукам в демокрацията и в сините гъзери! Ууу...

(Хили се доволно и затваря)

Ето, ходих и на пленум на Партията.

Другарки и другари – каза председателят. – Не можем да крием повече. Нашата партия е престъпна организация.

Откога? – пита делово секретарят.

Още от преди повече от сто години. А и откогато ни обвиниха за атентата в черквата, за престъпленията на Народния съд, за лагерите, за убийствата, за национално предателство, за Чернобил и прочие и многоточие...

Щом е тъй – съгласи се секретарят, - значи подлежим на пълно заклеймяване.

Да – потвърди председателят. – Крайно време беше да се заклеймим и да си гледаме бизнеса.

Да, ама този път самокритиката няма да е достатъчна. Обществото очаква от нас нещо по-радикално.

А ако се заклеймим най-решително?

Това вече сме правили и няма да фати дикиш. Трябва да се вземат радикални мерки. Предлагам да се разпуснем.

Ама ако ни сбарат?

Няма страшно. Ще се регистрираме отново като Комисия за разследване на престъпна дейност.

Вече съм член на комисията за разследване на престъпната дейност към Народното събрание. Проведохме разследване. Обвиненията се оказаха неоснователни. Такива неща въобще не е имало, другари. Това е една вражеска пропаганда, която е размътила мозъците на някои не наши демократи. Та кой, ако не ние, можем да разследваме такива работи.

                                     Излиза и осветлението угасва.

Чува се песента по радиото “Партийо, предан водач на народа, твоите сили растат”.