9. Все ще се намери място

Харистова има свободен час. Свободен от присъствието на досадниците. Ще си отдъхне, после пак ще дойде нова група. По програма е десети клас, но тя си знае – представителна група от класа ще е. Най-страхливите и най-некадърните. Тези, които смятат, че само с присъствие ще изкарат поне единица отгоре. Отделно барем още една – заради лицемерието и умението да се мазнят. Знае си – пръв ще е Тодорчо. С кутия бонбони. Или шоколад. Или нещо газирано. Все има повод да почерпи. Особено в края на учебната година.

Харистова не отказва. Така и така ще му пише повече, отколкото заслужава – барем нещо насреща да има…

А, да – и Климент ще бъде. Той е най-досадният досадник. Хем знае, хем е възпитан, хем иска да покаже знанията си, хем е планирал живота си нейде из науките… Или изкуството – това не я интересува. Вместо да отиде някъде далеч от часа й, той пак ще досажда с всякакви въпроси, дето ги няма в учебника. Нито в програмата, та даже и в познатите й педагогически указания, насоки, съвети, наредби…

А Харистова мрази подобни изключения от писаните правила. От ученичка си знае – каквото трябва, в учебника е. Или го казва човекът зад катедрата. Не е важно кой – учител, преподавател, лектор, някоя приятелка. Важното е да е официално.

Приятелките не са официални лица, но са хем познати й, хем интересуващи се от света й. От новините за тоя или оная, от рекламираните филми, от имената, за които се говори.

И е най-важно кой го казва… Нейният  мъж, например, не е меродавен източник. Седят пред телевизора,  хората казват каквото трябва да се чуе и знае, а той коментира! Не слуша, не иска да приеме казаното, а търси под вола теле. Все му се привиждат манипулации, измами, неверни неща. Че кой си ти, та да оспорваш някой министър или депутат, някоя журналистка, някое упълномощено лице?

Харистова си знае от малка – каквото кажат мама и тате, а после учителите и началниците, винаги е истина. И не се обсъжда!

В училище тя беше все така дребна и слаба. Но заемаше винаги първия чин. И винаги вдигаше ръка. Особено обичаше учителката да задава въпроси от рода на „Какво е искал да каже авторът…?“ Направо изпяваше разработките, които майка й носеше от познати преподаватели. И винаги имаше шестици. По всичко.

Е, мъжът й мърмореше, когато почнеше да мие абажура и светещата крушка, но тя го режеше бързо. Вярно, два пъти крушките гръмваха и се сипеха отгоре й стъкълца, обаче… Важното е да не бъде неговата. Няма той да й казва кое какво е. Не беше тя чак толкова инат – на втория път, когато в ръцете й гръмна щепселът, спря да пипа с мокри ръце. Но и нему нищо не каза. Имаше шестица по физика, а той ще й говори за ток…

Хубави години бяха… Тате заемаше висок пост в града, мама партиен секретар, хранеха се сред висшето общество – в стола на окръжния народен съвет…

След училището завърши висшето и се омъжи. Което не стана лесно. Най-примерната студентка, само с отлични оценки, но… Не я щяха в компаниите, а щом се появеше – бързо закриваха сбирките.

Но си намери добър съпруг. Избра си го – кротък един, четящ, трудолюбив, скромен, леко затворен. Покани го на кинолектория, после на концерт, после леко се притисна… Той потъна в очите й – тя такава крехка, нежна, безпомощна, събуждаща жалост… А след три месеца му обяви, че е  бременна. И той – както се очакваше, в духа на наивния глупав романтизъм, рече: „Какво пък, да се оженим…“ Заведе го в родния град, където тате и мама отдавна й бяха намерили място. И оня се смести – как точно нея не я интересуваше, важното беше да носи заплатата у дома и да не броди свободен, дето му скимне…

По едно време я поканиха в местния вестник. Хубава работа – знаеш едни 4К и З, пишеш това, което видиш и което ти е казано. Никакви фантазии, никакви дълбочини и разпервания в анализи и други измишльотини. Точно, ясно, конкретно.

Обаче, титулярът се върна и тя пак отиде в училището. С научен урок – само КОЙ, КОГА, КАК, КАКВО И ЗАЩО. Понякога и КЪДЕ, а ЗАЩОТО само в рамките на програмата. Никакви отдалечавания от учебника!

И от учениците изискваше това. Та, в края на краищата, за живота ги готви. А в него фантазии няма. Има хляб и път към него. Прав, наведен, пълзящ – все към хляба трябва да си насочен. Бърз, бавен, с наведена глава – никой не е по-голям от него.

А… Звънецът… Кога мина тоя час? Ония навлеци пак идват. При това са четирима. Напрегнат час я чака…

Погледна към вратата. Да влизат, да сядат. Който където свари. Тя си е готова. За сериозен човек като нея винаги ще се намери място. Все ще се намери място…