Беше септември и учебната година вече беше започнала. Рано сутринта Елица слезе от колата пред входа на училището и тръгна с бавни крачки към него, нарамила тежката си раница.  Да, пак се започваше училището, а с него започваха и домашните, тестовете и досадните осемдесетминутни часове, но, за разлика от всички останали ученици, Елица най-много мразеше междучасията.  За нея те бяха истинско мъчение, понеже нямаше никакви приятели. Изобщо не говореше. Само мълчеше и слушаше другите, но нямаше и кой знае какво за слушане, защото всички говореха за разни безинтересни неща, изкуствени гаджета и разни други тъпотии, от които и най-любопитния човек не би могъл да извлече нещо смислено.

    Днес тя отново не знаеше какво да прави и пак се залепи за момичетата от своя клас. За тях тя беше като сянка и дори не я пъдеха.  След известно време при групичката се домъкна Пешо. Той беше един от най-големите хулигани и имаше лошия навик да осакатява само с един шут на футболната топка поне трима от противниковия отбор, затова всички се страхуваха от него, а момичетата постоянно му се подмазваха, за да не ги халоса "случайно",  както се случваше с повечето учители всеки ден. Учителят по математика се беше заклел да не стъпва в двора дори по време на пожар.  Пешо си отвори устата и всички зяпнаха с интерес, с изключение на Елица, загледана в близкото дърво, което очевидно ù беше по-интересно от Пешо.  Като забеляза това, той каза с тънък глас: - "Аз съм сдухана и говоря само с дърветата." Всички се засмяха. Тази кратка реплика беше незначителна, но напълно достатъчна да изкара Елица от сладкия унес, в който беше потънала и да ù напомни, че е пълна задръстенячка без приятели.  За щастие на Ели, звънецът би и не даде шанс на Пешо с нападките. Ели си помисли, че звънецът я беше спасил, но всъщност той току що беше поставил началото на най-бавния и ужасен час в живота ù.  Започна часът по музика. Разликата между него и междучасията беше единствено в това, че в някои редки случаи учениците се сещаха да седнат по чиновете.  Учителят плавно открехна вратата и се промъкна незабелязано до катедрата. Този път шумът беше по-непоносим от всякога, около него се вихреха тетрадки, крясъци псувни и всевъзможни красоти на фона на "Лунната соната". Горкият не можеше да напише двойки на целия клас, нито да изгони всички.

  -Добре, какво искате да правите, по дяволите?! Всички се обърнаха към изтерзания учител. Гошо, който си беше напъхал възглавницата в корема, риташе по металния шкаф, на който се беше качил, и крещеше "Раждам, раждам, спасете ме!", се изправи и с изключително сериозно и идеалистично изражение съобщи героичното си намерение:

-Не се безпокойте, уважаеми господине, пред вас стои един бъдещ класически поет, който ще пречисти грешните души на тези размирници, чрез силата на Ботевото слово!!!  Той гордо стъпи пред дъската, с изпъчени юнашки гърди, готови да посрещнат всяко копие, и зарецитира с великолепен патос. Такова "рецитиране" падна, че всички изкусни творци на псувни си глътнаха езиците. Те бяха безсилни! И най-голямата псувня на вселената беше безсилна в сравнение с пародията. Пародия на Ботев и то на последното му стихотворение "Обесването на Васил Левски".  Учителят невъзмутимо си стоеше на мястото и слушаше, без дори да трепне, без да се опита да го спре и забележка не направи. Целият клас се заливаше от смях. Горд от своето постижение, Гошо продължаваше да запраща кинжали още по-дълбоко в сърцето на поезията и с още по-голямо настървение да осквернява паметта на Левски и Ботев, благодарение на които той не беше роб.  Щастливият учител отвори дневника и написа една огромна шестица на Гошо, придружена с похвала.Чу се трясък и той вдигна глава.  Елица беше избягала от класната стая. В очите ù горяха сълзи, сърцето ù се разкъсваше от гняв и омраза, но тя не мразеше Гошо, нито учителя, нито своите ученици, тя мразеше, ненавиждаше и проклинаше себе си, защото и тя беше писала пародии на класиците и дори се беше усмихнала за снимка над гроба на Димчо Дебелянов.  В чуждите грехове тя виждаше своите. Тя искаше да се отрече от себе си в името на това, което искаше да бъде. Тичаше, тичаше, тичаше и не се обръщаше назад!

              Стигна до двора. Слънцето тържествуващо и весело грееше, сякаш и то се смееше заедно със съучениците ù в класната стая. Елица се втурна към старото пресъхнало дърво, което беше гледала през междучасието, падна при корените му и се разплака.