– Дечооо, Дечоооо! Къде си, бре?
– К’во си се развикала сутринта рано-рано, Стоилице? Къде може да съм!
– Че знам ли те бре, Дечо? Ти си като вятъра. Айде не придиряй. Ела да ми помогнеш, че козата ражда, а пък козлето обратно.
– Само жена не са ме викали още да израждам. Ама къде млади жени тука? Всички у града бягат.
– Айде пък ти! Млада жена ти се прииска да видиш.
Стоилица се обърна и хукна към дома си, шмугвайки се през комшулука като котка. Беше слаба и ниска, та можеше да бяга бързичко. Мъжът й почина внезапно от инфаркт и тя не пожела да отиде при децата. Селото беше оредяло откъм хора, но малкото, които останаха, живееха задружни като семейство. Помагаха си един на друг доколкото можеха. Всички си имаха модерни телефони. Децата ги бяха купили и ги задължиха да ги носят, където и да отидат. Ала от както на дядо Дончо се беше изхлузил от джоба и падна в дупката на клозета, вече ги носеха в калъфче и каишка на врата. Бай Христо много се съпротивлява на този начин, ама и той млъкн ...