Aug 22, 2017, 3:56 PM  

Пасторални селски истории 

  Prose » Narratives
1192 1 4
5 мин reading

 


– Дечооо, Дечоооо! Къде си, бре?
– К’во си се развикала сутринта рано-рано, Стоилице? Къде може да съм!
– Че знам ли те бре, Дечо? Ти си като вятъра. Айде не придиряй. Ела да ми помогнеш, че козата ражда, а пък козлето обратно. 
– Само жена не са ме викали още да израждам. Ама къде млади жени тука? Всички у града бягат. 
– Айде пък ти! Млада жена ти се прииска да видиш. 
Стоилица се обърна и хукна към дома си, шмугвайки се през комшулука като котка. Беше слаба и ниска, та можеше да бяга бързичко. Мъжът й почина внезапно от инфаркт и тя не пожела да отиде при децата. Селото беше оредяло откъм хора, но малкото, които останаха, живееха задружни като семейство. Помагаха си един на друг доколкото можеха. Всички си имаха модерни телефони. Децата ги бяха купили и ги задължиха да ги носят, където и да отидат. Ала от както на дядо Дончо се беше изхлузил от джоба и падна в дупката на клозета, вече ги носеха  в калъфче и каишка на врата. Бай Христо много се съпротивлява на този начин, ама и той млъкна накрая. Децата ги бяха направили така, че само да натиснат едно копче, и веднага се свързват. За всеки си имаше число – и за доктора, и за ветиринаря, и за най-близкия съсед. Когато някой решеше да се съберат на приказка, съобщаваше на комшията, той на неговия, онзи на следващия и така седянката се събираше. Бабите все нещо забъркваха, а старците изкарваха пиенето и мезето. То двайсетина души бяха, но голям джумбиш ставаше. Като пийнеха ракийцата, започваха историите. Все смешни избираха, че за веселие се събираха. Забравяха болестите и смъртта, която ги причакваше незнайно на кой ъгъл. 
Бяха на различна възраст. Най-млада беше Стоилица. Нямаше още осемдесет години. Най-стар пък беше Вълко. Наесен, ако е рекъл Господ, щеше да чукне стоте. Единодушно бяха решили да му направят юбилей. Да съберат всички от селото и да извикат телевизията. Бяха решили да си облекат народните носии и да покажат, че селото не е умряло, щом те са живи. Селяни се родиха и селяни щяха да си останат.
Започваха с най-новите истории, случили се след последната сбирка – кой как се е прибрал у дома си. На последната седянка наградата за най-весела случка спечелиха баба Цена и дядо Вътьо. Кога се прибирали, бабата не устискала и клекнала. Дядото не разбрал това и продължил по пътя, клатушкайки се и тананикайки няква своя песен. Вървял той, вървял и все не стигал къщата. В един момент се сетил за бабата. Тук бабата, там бабата, няма бабата. Уплашил се дядото, ала решил, че бабата го чака у дома. Повървял още малко и усетил вратника. Отворил, замирисало на обор. Пристъпил в тъмното и се спънал. Паднал върху сеното и моменталически заспал. Баба Цена, като станала, разбрала, че дядо то го няма. Уплашила се, ала не посмяла да викне, че да не разлае кучетата. И тихичко, само за да си дава кураж, заповтаряла:
– Дедо, дедоооо... дедоооо!
Вървяла баба Цена и напипала вратника. Влязла в тъмното. Замирисало на обор, ала не мислила много. Пръстъпила две крачки, спънала се в сеното и паднала. Кога се окопитила, усетила дядото, успокоила се и заспала. Сутринта петела рано-рано, качен на купата, се развикал от възмущение и събудил старците.
Всички в селото си имаха козички, а дядо Христо си имаше пръч. Бяха му го донесли децата, кога беше малечко яре. Казаха, че е рядка порода. Беше красавец – бяла, дълга козина и вити рога. За него ветеринарят идваше специално. Веднъж в годината дядовците си имаха Празник на пръча. Тогава водеха козичките при него. Ветеринарят беше казал само по две козички на ден да му водят, за да не го преуморят. И старците се бяха разбрали за графика на козичките, но всички вкупом отиваха. Десет козички, по две на ден: пет дена празник на пръча излизаха. Седяха край кошарата и гледаха любовната игра. Подвикваха, смееха се, пийваха си ракийката и си припомняха любовните истории от младини. 
Миналата година дядо Мите се похвали, че на този празник ощастливил бабата. А пък тя донесе един голям чан на пръча в знак на благодарност. На този празник бабите не се допускаха.
Ала и те си имаха празник. На Бабин ден се събираха в една от къщите и никой дядо не знаеше какви ги правят. Сутрин отиваха вкупом да си ги прибират и всеки път се чудеха на женския махмурлук. 
Ето на! Забравих, че започнах със Стоилица и Дечо. Той беше само три години по-голям от нея и не беше се женил. Бабите разправяха, че на младини бил влюбен в нея, ала тя Стоил си харесала. Кога умря Стоил, бабите взеха да я сватосват за Дечо, а дядовците говореха на Дечо да я вземе. Стоилица се подсмиваше на бабите, а Дечо казваше:
– То претоплена манджа вече...
На което дедо Мите отговаряше:
– Ако манджата е вкусна, и претоплена да е, пак е вкусна.
След тези мъдри думи на дядо Мите останалите кимаха с глави в знак на съгласие.
Дотичаха двамата до козата, а тя блее от болка, че чак сърцето на Дечо се присви – козата на Китка (така се казваше Стоилица), ала Дечо имаше слабост към двете. 
И към жената, и към козата й, че Китка трепереше над нея. Погледна Дечо положението и рече:
– Дай олиото, че козлето се е надупило и е запушило изхода. 
Донесе жената олиото, намаза Дечо ръце и започна. 
– Айде сега, натискай корема й, а аз ще бръкна да извадя козлето. 
След доста усилия най-накрая козлето излезе. След още малко усилия се чу и гласчето му. 
Стоилица се разсмя от радост и се хвърли на врата на Дечо да го целува по бузите. 
Дечо отначало се стъписа, но бързо се окопити и реши да хване бика за рогата. Прегърна Китка през кръста, завъртя я, впи устни в нейните и като я остави на земята каза:
– Вземи ме, Китке, китка на сърцето си ми.
Жената, стъписана от този изблик на чувства, се вцепени, но само за миг. После сведе очи и промълви:
– Щом искаш, Дечо, твоя съм.
Всички се зарадваха на новината, щото тези двете – любовта и смъртта – не гледат възраст, затова решиха да отпразнуват сватбата по селски обичай. Изкараха националните носии. Китка още пазеше сватбения си сукман, но Дечо се възпротиви. Отидаха в града и поръчаха специална народна носия за сватбата – със сребърни пафти, че Дечо не се скъпи за любимата. Събраха цялото село извикаха и телевизионен екип. Голяма веселба беше. 
Полека-лека селото се успокои. Започна приготовлението за юбилея на дядо Вълко. Сто години не са шега работа. Цялото селско население – демек двайсетте човека, се събираше сутрин в малкия параклис да пали свещи за негово здраве. А той се смееше и казваше:
– Ей, аз ще ги чукна стоте, не те мен.
Тъй де! Колко са сто години! Един дъх само!!

12.08.2017
Каламата

    

© Слава Костадинова All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Времето тук е някак кротко, естествено, не бушува, а е един дъх.
  • благодаря ви. Кети, вече разбрах, че съм ги объркала
  • Хубав разказ! Милея си за селото и за земята, много ме вълнуват този род творби. И една приятелска забележка - малкото яре един ден става пръч. Коч се казва на възрастен овен.
  • "... любовта и смъртта-не гледат възраст..."Чудесна сентенция! Браво Слава! Поздрави от Ямбол на Камата!
Random works
: ??:??