Паяк в ухото
Чакам си на спирката, загледан в преминаващите тирове и леки коли по международния път Е 83 София-Русе -Варна, който преминава през родното ми село Българене - Плевенско, и си щракам с нокторезачката, знаете какво... В един момент, когато ми остава нокътя на големия пръст на дясната ръка и вече съм го презполвил, чувам клаксон и се заглеждам към кръстовището за Свищов и Белене. Един малък Опел-Корса се е пристроил, за да завива наляво, към Свищов, но не плътно до осовата линия, а един метър в дясно от нея, което пречи на настъпващия зад него с поне 30 километра над позволената скорост за населено място ТИР, да мине в дясно от него и да продължи. Видях как младият шофьор погледна в огледалото и явно се паникьоса, защото даде десен мигач и се приготви да завие надясно и напред, за да не бъде премазан от тира, който му дишаше във врата и може би щеше и да спре, но не се знаеше. Погледът ми се отправи назад и вляво от тира, където, за мой ужас, видях да се задава бърз междуградски автобус, който се показа нетърпеливо зад тира и, смятайки, че тира иска да завива, макар да не беше дал мигач, тръгна да минава от дясната му страна. В същото това време видях, че опелът, който е дал десен мигач, тръгва да мине в дясно от тира и траекторията му съвпада с тази на идващия иззад тира и набиращ скорост автобус. Пъхнах бързо нокторезачката в чантата си и изсвирих с два пръста на шофьора да спре, но вече беше късно. Той се зави вдясно от тира и се показа пред автобуса, който направи опит да го заобиколи отляво и почти успя, но малкото разстояние му позволи само това, при което автобусът удари задния ляв калник на опела и го завъртя около оста му, като му потроши стъклата и изкриви ламарините. Автобусът удари опела от страната на седящото до шофьора момиче, но по чудо и двамата се отърваха без една драскотина. Опелът се завъртя и спря на два-три метра от мен, седящият на спирката и чудещ се в кои храсти да бягам и през коя ограда. Автобусът спря в дясно от мен, на края на спирката, а тирът продължи пътя си, без да се интересува какво е станало заради него. Веднага набрах 166 и съобщих за катастрофата. Попитаха ме за пострадали, след което ми записаха трите имена и казаха, че тръгват насам. От автобуса наизлязоха развълнувани пътници и ме заразпитваха като пряк очевидец. Разказах им набързо какво видях и побързах да се кача на идващата, в същото време, маршрутка за град Левски. Цялото шосе беше посипано със стъкла. Пулсът ми вече се беше поуспокоил. В маршрутката пътниците искаха да узнаят подробности за катастрофата и очудено охкаха и ахкаха, след като им разправих какво се беше случило. Радваха се, че всичко се беше разминало без жертви. След около 1 час отново се върнах с един приятел на местопроизшествието, но доколкото разбрах, моите съселяни успели да изправят калниците на опела и той на самоход се прибрал към Свищов. Включих юпиеса на интернет трасето, който се беше изключил поради профилактиката, която енергото извършваше и потеглих обратно към Левски. Вечерях и седнах да гледам поредната серия на Сървайвър. След това си разпънах леглото-фотьойл и задрямах. Някъде към 4 часа сутринта вратата се отвори и синчето се надвеси над мен:
- Татко, нещо ми шуми в ухото, сякаш се свличат камъчета по надолнище.
- Боли ли те? - попитах го разтревожен.
- Не, но е много гадно.
- Постоянно ли ти шуми?
- Не. Само от време на време, но не мога да заспя.
- Да не ти е влязла някоя буболечка в ухото? - попитах го аз и още повече го уплаших.
Той ме изгледа стреснато. Взех фенерчето и надникнах в ухото му. Не се виждаше нищо.
- Ела, легни при нас - казах му. - Може да е от шума на буфера и хладилника, а и да си понастинал.
Той си взе одеялата и легна на старото си място, но след няколко минути седна и каза:
- Не мога повече. Да ходим на спешен кабинет. Казах му да поиска колата от дядо. С малко увещания успя да убеди дядо си и той даде колата. Отидохме, но оттам ни казаха, че не могат да ни помогнат, защото нямало дежурен лекар специалист по уши, нос, гърло. Но все пак ни дадоха съвет да затоплим малко спирт и да капнем в ухото. Ако случайно имаше някаква буболечка там, спиртът щял да я умъртви. Така и направихме. Сипахме малко спирт в една пластмасова чашка и синчето я затопли леко на микровълновата. След това натопих малко памук и му капнах няколко капки в ухото. Той постоя малко време, докато му защипе и след това си изправи главата. Шумът беше престанал. Отново легна при нас и заспа. На сутринта му казах да отиде на лекар, за да прегледа ухото му за всеки случай. Към десет телефонът ми звънна:
- Имахме контролно по история и ме изкараха, за да не подсказвам - съобщи ми той. Ухото вече ми е наред и не смятам да ходя на лекар.
- Отиди, за да си сигурен, че всичко е добре - успях да го убедя аз и той се съгласи. След около един час телефонът ми звънна и в слушалката чух развълнувания му глас:
- Само да знаеш какво стана!?
- Какво!? - разтревожено попитах аз.
- Имах паяк в ухото!
- Стига бе? - възкликнах аз. За всичко друго, дори и извънземни с малка летяща чиния, но за паяк не си и бях помислил... След което добавих: - А какъв беше паякът, мъжки или женски?
- Не знам, бе! - засмя се синчето. - Май женски, но краката му били навсякъде по ухото ми. Явно бая съм го изгорил. Сега ми изписаха капки, да си капя, за да го изчистя!
- Хе-хе! - засмях се облекчено аз. Добре, че отидохме. Иначе сума ти мухи щяха да се накачат в ухото ти и тогава сигурно щеше да си имаш цял духов оркестър в ухото!
- Ха-ха-ха! - засмя се синчето и затвори.
Аз погледнах към небето и примижах. Яркото септемврийско слънце припичаше и времето беше прекрасно. Започваше една чудесна и топла есен. Най-любимият ми сезон. А и нали си бях октомврийско чедо. Хич не ми се мислеше за лютата зима, която се очертаваше според синоптичните прогнози. Погледнах още веднъж към слънцето и кихнах. Ако кихнех още няколко пъти, трябваше вече да мисля за попълване на запасите си от "любимия " Фервекс... брррр! Гадост!!! Но помага!Това е!
© Живко Желев Todos los derechos reservados