Пръкнах се в едно запустяло помещение, имах , вероятно по наследство, шест (или осем, не съм учил още цифрите) крака и докато се чудех и се маех, хаотично шавайки около мястото на раждането си , се оказа, че зад мен вече имаше оплетена паяжина. Крива беше, ама истинска. Хм, наоколо беше пълно с такива и, като по средата на всяка от тях стоеше някой от братовчедите ми. По едно време ме досмеша, защото брат’чедите си ги бяха направили високо, под тавана, а аз се оплетох в собствената, разположена на пода. По едно време – Бръммм – и една муха се оплете в паяжината на третия ми братовчед, който любезно се завтече към нея за да я поздрави. Стана ми кофти, при мен никоя не идваше, и се покатерих до прозореца, който отдавня нямаше стъкло (там имаше най – много посетителки). Зор беше, защото цялата рамка вече беше заета, та се наложи да поизхитрея и да си я наплета като втори защитен вал ... и .... не след дълго и аз си имах гостенка!

      Иначе тук беше тихо и спокойно, запознах се отвисокото, с обитателите – всеки си имаше собствен периметър и не пречеше на другите. Едни се кефеха във и на пода, други си лазеха по стените ... идилия и спокойствие. Мухи имаше многооо и скоро порастнах, но не надебелях.

      Това, което смути пасторалната обстановка беше една котка – пръкна се от нищото по средата на помешението и веднага обра всички паяжини от пода в търсене на нещо. Скандализираха се всички обитатели от тази нейна поява, но тя си търсеше нещо свое, което така и не намери, не подгони и не възмути никого. Неочаквано нечии мустаци замърдаха зад счупения прозорец ... тук човек никога не се беше появявал, та всички притихнаха в очакване. От негова страна всички почувстваха вълните на празно любопитство и не – злонамереност, разляха се из помещениетозадряха се под пода и предизвикаха всеобщо успокоение.

       - А ...ето те! – промърмори той с грейнал поглед .. – тъкмо се чудех дали си вътре – радостните му очи се спряха на котката, която се протегна с предните си лапички и размърда весело с опашка.

      Уффф , този Шрьодингер, навсякъде ме преследва ... писна ми от него, тъкмо бях подгонила една мишка .. – всички доловиха мислите на косматата топка, а самият Шрьодингер засука мустак и успокоен са запъти доволен нанякъде.

       После ... после котката се нацепи на множество чертички и пиксели, като на стар телевизор ... и ... изчезна яко дим.

----

       После ... нищо. Като всеки нормален паяк си висях до прозорчето и се занимавах с основното си занимание – чакане , плетене на паяжинки и пак – чакане. Веднъж от скука се смъкнах до прашните лавици, отрупани с дебели книжки. Не ставаха за ядене, но от тях се разнасяше особената миризма на приказки за вселената. Спусках се и по – надолу по стeлажа (със зорко насочено око към моята приемна за гостенки) и там съгледах много снимки – невиждани огромни чудовища с две ръце и два крака, и с голяма глава с някаква растителност по нея. И всички си бяха покрили телата с някакви разноцветни парцалчета. Вниманието ми беше привлечено от една снимка на такова малко чудовище, седнало на колело ... същото чудовище, но този път с кукла в ръка ... Нищо интересно ... Докато веднъж ...

       В центъра на помещението се появи това чудовище, разрови купчината със странни предмети, измъкна едно детско колело и започна да си прави кръгчета ... после извади боички и хартия, нарисува някакви тумбести кръгчета със стърчилки от страни ... и засмяно се провикна към вратата:

       - Мамо, нарисувах ви как с тати отиваме да ми купите балонче ...

       Хм, след известно време то се разпадна на пиксели и ... изчезна. Странно, такива видения започнаха да се появяват все по често – веднъж то седеше пред потъмнялото огледало и уж си лакираше ноктите ... после си слагаче червило и търсеше някакви огромни дамски обувки на токчета .. Друг път, вече видимо щръкнала нагоре, бъркаше в скрина и вадеше рокля след рокля ...

      Обитателите вече бяха свикнали с такива събития, направо се разочароваха тотално от безсмислието им и ги приемаха нормално – като част от флората и фауната на общото обиталище, всеки си правеше каквото си иска, дървоядите се трудеха непрестанно е дъските, мишките се катереха любопитно навсякъде ...

 ………   

      Един ден отвън се донесоха вълните на ужас от смачканата трева в двора, на обезпокоените тварите, живеещи по тях и на скършени двуметрови плевели. Нещо идваше! И разнасяше навсякъде в ефира странна смесица от любопитство, носталгия, стари емоции, тъга, радост, ... всичко в нашата обител започна да резонира в очакване на неочакваното, примесени със страх ... до сега нищо не беше идвало отвън – и хубаво и лошо, всичко се беше улегнало, по хубаво не можеше да бъде ... н о по – лошо ...

Емоционалните вълни се усилваха с експоненциална сила, тръпки започнаха да побиват всички, то нарастваше ... и нарастваше ... Когато най после някаква сянка се доближи до входната врата, започна истинския ужас, дъските на вратата моментално се съсухриха и загниха, ръждата моментално плъзна по пантите и по ключалката, всичко, което можеше се скри, даже тези, които живееха под пода избягаха още по – надълбоко в мазето ...

      Вратата ........................................ с ужас възприе външното докосване, ръждата почти вече беше изяла пантите , които ...................... които със режещ , и скърцащ , и раздиращ звук възвестиха на всички за неочакваното вторжение , правеха каквото можеха ... викаха :

      - ПОМОООООЩ .........................

.........

      Вили влезе страхливо, огледа всичко и .... всичко си беше на мястото, точно както го помнеше. Вътре в нея нещо започна да промъква – смесица от удовлетворение от изминалите години, спокойствие и искрици страх – детски страх неясно от какво. Всичко беше потънало в прах и паяжини – и старата печка в средата, и грамадния ръжен и метлата с дълга дръжка до нея, скриновете, в които се пазеха всякакви драгоценни предмети и реликви от детството й, и старото й колело, и хвърчилата, закачени на тавана. Тя бавно обходи помещението, провлачвайки пръсти по реликвите. През пръстите й се вливаха флуидите и усещането й за топлината на изминалите години, запълвайки огромните дупки носталгия в себе си. Рана на коляното ... първия поглед ... меките ръце на мама ... любимата й кукла ... колекцията скъпоценни камъчета, събрани в градината ... детските й играчки ... любимото й герданче от маниста ... После се поспря пред детското си колело, което й се присънваше много често напоследък, дървеното й конче на една пръчка, страхотния меч, направен от две заковани летвички, с който гонеше чудовищата и беше собственост на нейния напет принц ... когото после чака дълго , но и така и не го дочака да я спаси и отведе в своето царство господарство ... миниатюрната детска количка, с която разхождаше страхотната си парцалена кукла и беше нейното бебе ... дето беше постоянно гладно и тя грижливо го преобличаше в нови дрешки ... Стигна и до скрина с роклите – разкошни, цветни, феерични, с бухнали дантели и където се съхраняваха комплектите кордели и панделки

.......

      В своя унес тя извади най - чудесната си рокличка на принцеса и я премери пред себе си, повъртя се закачливо ... след това бръкна по – дълбоко в скрина и напипа своята тайнствена тайна – ковчеже, което беше увито в хартия и надписано с разкривен детски почерк – ‘Да не се отваря в никакъв случай !! !! !!’ . Повъртя го, огледа го от всички страни – Не можеше да си спомни. Почуди се малко, понапъна паметта си, но – там имаше само дупката на забравата. Внимателно го отвори и видя едно листче с надпис – ‘Тук са затворени всичките нощни чудовища!! ‘ ... и тя се сети веднага – беше го писала под завивката, когато те напираха отвън, но тя се беше изхитрила да ги напъха в ковчежето. Тя се сепна и машинално потърси завивката ... но беше вече късно ...

      Изви се вихрушка, носеща се из въздуха, пръскаща виолетово сини светлини, като хала премина навсякъде из помещението, премина през нея, като отпуши всички нейни страхове, сграбчи я за сърцето и наля олово в краката й ...и изчезна през счупения прозорец. Трябваха й няколко секунди да се съвземе и видя ...

      баба си полужива с разрошена коса зачукваше пирон в една изгнила дъска, която образуваше кръст с друга под нея. На кръста пишеше "да свѧтитъ сѧ имѧ Твоѥ". Бабата не й обърна внимание, а продължи да зачуква пирона в сухата плът на дъската. До нея лежеше изкривена ръждясала коса. Изведнъж тя се обърна внезапно и Вили видя, че очите й светеха в червено, а устата й се движеше и издаваше нечленоразделни звуци.

      По стените и по пода плъзнаха дебели черни корени, от стените се заизмъкваха дълги ръце с остри нокти, рояци плъхове на талази заливаха пода, катереха се по стените и тавана, цяла напаст от буболечки като вълна нахлуваше през вече счупената и разбита входна врата

      Тя не знаеше какво да прави в този момент, но с последни сили взе една секира, стояща наблизо и започна да я замахва към баба ми. Като видя това, бабата се озъби със зеленясали зъби и започна да съска. Вили се опитваше се да я отблъсне със секирата и да се отдалечи по някакъв начин от работилницата. Накрая... 

      В този момент едната стена се отвори и някаква хала изсмука всичко в небитието .. включително и ковчежето с хартийката ... и всичките чудовища

      Аз си седях на своята крепост – моята паяжина и с недоумение гледах надолу. Вили беше грабнала рицарския меч, отначало го размахваше като кръст около себе си, описвайки някакви кабалистични знаци и мърморейки някакво заклинание, хванала го за дългата част, вероятно острието. А после го обърна обратно и с ожесточение сечеше всичко наоколо, включително и печката. Май печката беше най големия звяр, та отнесе сума ти удари и тя не се укроти, докато не събори кюнците. Посипалата се чернилка от сажди вероятно я освести от беса й, та тя започна да отстъпва заднишком, все още размахвайки меча. Накрая успя да излезе и вятърът затвори входната врата.

      Стана ми скучно и се съсредоточих върху новата ми гостенка, а долу, в помещението се възцари обичайната тишина.

....

      На следващия ден входната вратата тихо скръцна и на входа се появи Вили, като държеше за ръка малко момиченце с дълги щръкнали плитки и чипо носле. Момиченцето с интерес разгледа помещението, но погледът й не се спря върху праха и забвението, а блесна при вида на колелото и кончето

      - Мамо, твои ли са? Мога ли да си поиграя с тях? – и се завтече към играчките, яхна кончето и започна едно голямо обикаляне. Направи няколко кръгчета като радостно бръмчеше – ‘Бръм .. бръм .. моето конче вихрогонче ... бръм бръм ... ще те изведа навън, по широкия калдаръм .. бръм ..’

      На вратата се почука плахо и се показа един чичко с мустаци : 

      - Много се извинявам, но се тревожа много за котката си , може ли да си я взема,,, ?

      Иззад скриновете се показа косматата топка, насочи се към детето и му се поглези в краката.

      - Мамо, мамо, мога ли да си я взема и нея ?

      Чичкото се захили, позасука мустак и рече – Тя си е моето Мяу, с което сме пословично неразделни ... можеш да идваш по всяко време да се поглезите взаимно ... много е послушна и добричка – където и да я оставя, там я намирам ...