Къщата
Сам дяволът я сякаш дал под наем,
но неизвестно кой е наемателят.
Затворена е всякога вратата
а мракът спи и през деня във стаите. Атанас Далчев
След дълги години в изгнание се завърнах отново към нея - моята стара наследствена къща. Потънала в зеленина, тя стоеше спокойна и притихнала в тучната и разлистена ливада на края на селото. От всички страни черниците протягаха дългите си хищни ръце към нея, а старият орех бавно поклащаше високите си изсъхнали и провиснали клони и ги тътреше със стържене по счупените керемиди. Старата зелена врата, която обикновено ме подканяше да вляза вътре с уютната си дървена снага, сега ми изглеждаше протрита и изкривена, със зловещо назъбени дъски. Преодолях първоначалният си страх и с треперещи ръце пъхнах ключа в отдавна не отваряната ключалка. След известно усилие ключа се преметна и завъртя и след пронизително скърцане се намерих в недрата на светата семейна обител. Не посмях да затворя вратата след себе си при вида на зловещо обраслия със всякакви причудливи и непознати растения двор. Навсякъде около мен се издигаха двуметровите стъбла на странни плевели. Някои от тях бяха оплели лилавите си стъбла с фалшиви винени плодове около старите лози, които задушени от тях бяха изсъхнали и се чернееха съсухрени. Други пълзящи растения се бяха увили около стволовете и короните на някогашни вишни, а по настоящем сухи дървени чукани със сцепени и цъфнали кори, от които се подаваха изсушени сърцевини. Техните клони зловещо се бяха надвесили над главната фасада и чакаха първият есенен повей за да строполят тежкото си туловище и обезобразят красивото някога лице на фамилната къща.
Тази гледка смрази всяка капка кръв във вените ми и с приближаващият заник на слънцето усещах злото, което се прокрадваше иззад тъмните туфи на двуметровите плевели. С движението на слънцето по хоризонта усещах и движещите се сенки около мен - на храстите, навесите и стобора. Всичко беше застинало в сковаващ сън, дори птички не се чуваха, нито жужаха пчели. Само видях да пропълзява тъмната и лъскава снага на един неголям смок измежду гъстата трева. В този миг ме побиха тръпки и студена пот изби по челото ми. Въпреки това продължих напред, замаяна от нереалността на зловещия пейзаж. Тогава чух онзи шум...Глухо и ритмично почукване идваше откъм старата работилница, заключена поне от двадесет години. Въпреки, че ключа за нея беше отдавна изгубен, се отправих като омагьосана по посока на шума. Той се усилваше все повече и повече. Приближих още и с почуда видях, че вратата е открехната. През процепа проблясваше светлината от залязващото слънце. С нечовешки порив отворих вратата и това, което видях вътре ме срази - баба ми полужива с разрошена коса зачукваше пирон в една изгнила дъска, която образуваше кръст с друга под нея. На кръста пишеше "да свѧтитъ сѧ имѧ Твоѥ". Баба ми не ми обърна внимание, а продължи да зачуква пирона в сухата плът на дъската. До нея лежеше изкривена ръждясала коса. Изведнъж тя се обърна внезапно и видях, че очите й светеха в червено, а устата й се движеше и издаваше нечленоразделни звуци. Въпреки ужаса, който изпитах в онзи момент, краката ми като чели бяха заковани за земята. Искаше ми се да избягам, но не можех. Краката ми се бяха вдървили, а кръвта във вените ми беше застинала. Въпреки, че не разбирах езика, на който говори баба ми, тя телепатично успя да ми предаде, че в къщата долу в пещника има заровен труп и за него тя кове този кръст. Не разбрах на кого е трупа. Но в този миг усетих и друго чуждо присъствие. Баба ми тогава каза, че някакви непознати същества щели да нахлуят на талази през оградата в двора и да влезнат в къщата. В този миг множество плъхове запознаха да пъплят по двора. Те се катереха по стената на къщата и влизаха през комина, като непрекъснато прииждаха от някъде на сиви гъмжащи върволици. Не знаех какво да направя в този момент, но с последни сили взех една секира, стояща наблизо и започнах да замахвам към баба ми. Като видя това, тя се озъби със зеленясали зъби и започна да съска. Опитвах се да я отблъсна със секирата и да се отдалеча по някакъв начин от работилницата. Накрая успях да се отлепя от мястото си и побягнах на заден ход. Така съм бягала неспирно пред обраслия двор докато най-накрая успях да стигна до отворената входна врата. Излязох и хукнах неистово надолу по улицата без да се обръщам назад. Навън вече беше станало почти тъмно и в сумрака съзрях множество сенки бродещи до дуварите на лишените отдавна от човешко присъствие къщи.
Продължих своят бяг. Не съзнавах накъде точно бягам, може би към отдавна изоставената селска жп гара зад реката, където вече не спираха влакове. Чудно защо, но след всичко, което току-що преживях в собствената си къща, бях убедена, че на гарата ще спре за мен поне един спасителен пътнически влак, и ще ме отведе в незнайна за мен посока. Може би към друго глухо изоставено селце, сгушено в мрачината. Навярно си бях изгубила ума. Но продължавах отчаяно да се опитвам да направя нещо в опит да избягам от това прокълнато и зловещо място, някога дом на моите светли детски дни, изпълнени с надежда.
© Хел Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Пиша тук, за да разсея вероятния конфуз 👀 Свързаната приказка 'Паякът, Вили и котката на Шрьодингер' (https://otkrovenia.com/bg/proza/payakyt-vili-i-kotkata-na-shryodinger) е Joint Venture между Самовила и мен. Тя любезно избра и представи Работилницата, баба си, внимателно подбра парцалената си кукла и Принца със шпагата и всичко това опакова в своите страхове там . За мен единствено остави да се крия в паяжината на тавана като безпристрастен наблюдател. Накрая се получи малка мешавица от двата ни прочита на събитията, които вероятно са хвърлили в смут стандартния читател, но ... така е ... Всеки си носи личните страхове в себе си и сам си ги вижда наяве около себе си. А там Шрьодингер го поканих за да се научи как се правят тези работи и да му кажа, че трикът му с котката е детска залъгалка 😜 ... И защото не знам от къде ще ме изненада читателя, това обяснение го има и на другото място 😎
-
WOW ... 👀👀😳👀👀
-
Благодаря, Сенилга, за оценката и прекрасния коментар!
Всъщност и при мен вдъхновението дойде от реалността, както при Далчев. Описанията в разказа имат реални първообрази. -
Классно! И здОрово, что Анастаса Далчева созерцательная философия реальности так внезапно была помещена в мистическую историю. Интересно. что бы он сказал по этому поводу ? Возможно, "А хорошо ты . Самовила. "доспалась" до такой отличной прозы!"
-
Съвпадения колкото искаш.😆
-
А, ясно. Извинявай. То и аз бях във Франция по-късно същата година.
-
Не, по онова време вече бях във Франция.
-
Благодаря ви момичета Пепи, писано е на прима виста, някой ден ще го редактирам. Плевели ми резонира по-добре като дума. Ще видя ако някъде мога да вмъкна и буренясал двор. Акеми, права си за косата. Реших да уточня заради другото значение на думата, но сега виждам, че не е имало нужда.
Акеми, а да си случайно завършила 18-то випуск 2001? -
Много ми хареса! Браво!
-
Пепи е съвсем права. А и тази " коса за косене" на едно място също може да се оправи, защото хубавото изречение натежава излишно. Косата не може да се използва за друго освен косене ( или рязане на глави) което прави пояснението излишно.
-
Прочетох с удоволствие.
-
Благодаря, Миночка, за комплимента
-
Преживях го наистина, толкова е реалистично,още ми е настръхнала, кожата. Особено с бабата!
-
Благодаря за включването, Таня
-
Хареса ми.
-
Благодаря, Роси! Ами щом така ти е въздействало, значи съм успяла да предам емоцията, която ме обзема всеки път щом се сетя за къщата
-
Страхотни описания, чак ме побиха тръпки! Приех къщата като символ на миналото в което има много призраци и страх. Хареса ми!
-
В случая къщата не е само символ на отминал живот, а на отминал начин на живот. Затова е цялата символика на полуживост- полумъртвост. Баба ми е починала, така, че тази къща е вече една съвсем друга къща с обитатели от друго измерение. Благодаря за посещението и коментара, Смуут!
-
Всяка стара къща има свой живот и обитатели, а ако приемем старата къща като символ на отминал живот, то тогава обитателите стават повече и по-зловещи.
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
