Той отвори очи. Вторачи се в сумрака. Ноща бе вече започнала да посивява. Сивата фаза. Смесено черно, със светло. Малките огнени езичета на слънцето идеха, сипейки се отнякъде мноого далеч. Там където горяха пожари. Там където огънят изгаряше всичко и ти е топло.. топло. Там нямаше студ. Нямаше бездна. Нямаше тъга. Еб..ти скапаният живот..Жестоката болка и тъга събрана в тази малка пулсираща топчица с две камери отново го намушка...Живот в който ти се иска да не съществуваш, или поне да заспиш и като се събудиш, тъгата да е изчезнала. Слънцето да топли истински, а не лицемерно.. Дъждът да не е така мрачен и подтискащ, а повеят на вятъра да не буди чувство за нещо безнадеждно. Повдигаше му се от миналото. Бъдещето го ужасяваше. Настоящето бе непоносимо. Сънят постоянно свършваше и отново, ококорен, към облещеният безсмислен таван, търсеше с очи насекомото.. Паякът в ъгъла, който вибрира. Той е създанието което виждаше вечер преди да загаси лампата и сутрин когато се събуди. Обичаше го. Страхуваше се да не умре, там в ъгъла. Недостижим за него.. Искаше да е паяк. Да иде там, без да мисли нищо, да застане до него и просто да вибрира. Искаше сърцето му да трепти. Но то бе мъртво. Туптеше по задължение. Чуваше го. Туп, туп.. туп..Радостта я нямаше. Какво искаше, от него този живот, по дяволите? Какво иска той от него? Кой го попита, дали иска да се роди? Не помнеше да го е питал някой..
Майка му отишла на някаква екскурзия. Там видяла оня хубавец. Видяла го само тя. Той гледал през нея. Но тя не спряла да го гледа. И го гледала и гледала и гледала, а той я видял към полунощ, когато едва виждал.Прегърнал я, за да не падне. Тя му помогнала да полегне на някакъв диван и се сгушила в него..Проклета човешка глупост. Проклета човешка нужда от топлина. Поне мъничка. Да си просто прегърнат. Но хората са амбициозни. Те искат винаги нещо повече. Въжделенията им нямат предел. Мечтите не знаят граници, а глупоста им е пословична. Топлината винаги не им стига. А страстта винаги се надига. Срещата на две страсти, дава плод. Той беше плода. Оня си тръгнал. Безименен, висок и хубав.Но споменът за него останал в сърцето и, защото бил единственият. Останал също и там, ниско вътре. Част от него се вкопчила в нея. Като малък бял червей, забил ноктите си в огромна червена планета. Отворил паст и с остри зъби пробил и се шмугнал в безбрежната топлина. Сетне запулсирал, завибрирал и някъде от всемира, взел чудовищни сили, да престане да бъде червей, а да стане безкраен, обречен на страдание Аз. И този бял червей, се появил. Сгърчен, розов, ревящ и обречен. Обречен на неподвижност. Обречен на студ. От малък. Помнеше как протяга ръчички, към жена с бяла манта и иска да се гушне в нея. Но това ставаше рядко. Те се сменяха. Нямаше я само нея. Едната. Едната за която копнее всяко малко същество. Починала при раждането. Щастливци са тези- с двама родители. Независмо какви, но двама.. Той, останал сам, малък, розов, получовек завит с бели кърпи. Никой не го бе питал. Искаш ли, малки розови човеко, да трепериш в черните нощи, сам? Да слушаш крясъците, и да понасяш шамарите на онези, в бели дрехи, за които ти си просто парче непотребно месо. Малко, напикаващо се, тъжно създание, което трябва да обгрижват, за да получат купчинка хартийки на двадесето число. Някой питал ли те е дали искаш, да те удрят големите, нещастници по съдба, като теб, и да те наричат жалък инвалид? Някой да те е питал, дали искаш да имаш нежно, трепкащо сърце, и непотребни висящи крака? Или с мъка да се добираш до количката посред нощ, за да се луташ в мрака, към гадният кенеф, където само ти си знаеш как и какво ти коства просто да се облекчиш? А някой да те е питал, дали и ти не си искал, да обичаш? Дали и ти не си усещал пеперуди в стомаха си и не си копнял тя да те заговори? Която и да е.. Но тя винаги е заговаряла някой друг. Всяка една тя. Никой не те е поглеждал истински. Без съжаление, или без да сведе, или отвърне поглед. Съжалението е което убива. То убива хиляди пъти. То ти разделя душата на части и ги разпилява пред всички на показ. И те сякаш сочейки тези части от теб, се смеят, диви, като зла тълпа, но безгласно, с уж тъжни очи, просто съжалявайки нещастният несретник и тайно прехвърлящи наум.. съдбата му. Ти сякаш им четеш мислите: " Как ли ходи до тоалетна?" , "ако не може да ходи, дали може да прави секс", " оф, глупости, как ще може, та той е неподвижен", "дано поне се е целувал", "горкият нещастник", "ох, не искам да го гледам повече, става ми тъжно и лошо"..
Парченцата са разпиляни и ти си на показ, пред всички, сякаш си гол, и сякаш не стига, че не си като тях, свободен, ами си и прикован, наказан за нещо, недоумяващ, гневен и ... сам. Ужасяващо сам....и ужасяващо потентен.
Мразеше ги. Оня, високият и оная, която го изоставила, като.. просто умряла.. Беше я виждал на снимка. Когато умирала, оставила снимката си, за него. Да му я дадат когато вече не е бебе. Отзад на гърба пишело:
"Прости ми. Ако можеш. Той беше хубав, а аз бях така самотна. Просто не мога.. не можах.Съжалявам."
-Никога! НИКОГА!! не бих ти простил. Трябва да умра.. след това. Или да съм умрял. Заради това което ми причини, заедно с оня... хубавецът... Проклети да сте! - понякога гласно извикваше, сетне заравяше лице в ръцете си, ридаейки, тихо шепнеше- " Не, нека не са проклети..! Нека просто видят това което сториха и да се срамуват вечно, никога радостни и винаги помнещи.. " - и така шепнейки, с мокро лице, и възглавница се унасяше и заспиваше, за да се събуди пак, в сивото утро, гледайки тавана.
Така се събуди и днес. След 24 години сиви утрини. В квартирата си. Две схлупени стайчета, в гарсониера на жилфонд. Дадоха му я от общината, като инвалид и дете от дом. Тук живееше от близо 6 години. Откакто излезе от дома. Намериха му работа. Надомна. В началото на седмицата куриер му носеше десетина кашона с различни дрънкулки, връвчици, пластмасови части в пакетчета, дървени изрезки и лепило. Той трябваше да сглобява и лепи по картинки, различни фигурки, понякога мартеници, понякога просто плетени човечета със същите ветреещи се непотребни крачка от връвчици , като неговите. Човечета облечени в народни носии, държащи бъклици, или малки звънтящи чанове. Понякога имаше мънични пухкави овчици със смешни черни очички. Той си бе задържал няколко и ги бе окачил над леглото, заедно с няколко медни чана. Лятото от течението те се клатеха и звънтяха приятно в жестоката тишина. Когато идваше следващата пратка в кашоните, куриерът вземаше готовите неща, а на всеки две седмици му носеше заплатата. 350 лв. Стигаха му. Токът и водата му се поемаха от обществото. От здравите. От социална кухня му носеха, когато поиска и топла супа, или друга манджа. Беше вкусна, а понякога имаше и десерт. Специално от домакинката.. Домакинката, беше готвачката- дебела леля, имаща славата на майка, на тези които храни. Беше му приятно да си мисли за нея, макар и да не я беше виждал. Да имаш някъде майка. Която ти готви и те храни. Така са и кучетата- мислеше той- ако ги храни някой, го обичат, само защото го е грижа за тях. Ако някой ти дава храна, значи го е грижа. Това беше единствената му топлина и мисълта за нея го караше, макар и рядко да се усмихва.
Сивотата беше отминала. Стана светло и той се обърна на една страна отмятайки завивката. Проклетата количка, неговите кръгли крака в стол, седеше до леглото му. Протегна се, взе шишето с вода и пи бавно на едри глътки. Сетне се надигна, без усилие, ръцете му бяха мускулести и здрави, и се намести на седалката. Хвана слабите си голи крака и ги сложи на степенката. Зави се с одеалото и завъртя към банята. После си направи кафе, отвори пакета с тютюн за свиване и сви една тънка цигара. Сложи чашата на поставката на количката си и завъртя до прозореца. Первазът беше нисък, учудващо нисък. Сякаш са правили този блок специално за мен, мислеше си той. Харесваше му да мисли, че някой е направил нещо, специално за него.
Сетне запали цигарата, вдиша дълбоко ,отпи глътка кафе и .. я видя.
Долу видя шеметна руса коса, покрила най- милото лице което бе виждал, и тези кичури падаха върху крехки нежни рамена спирайки в скута и върху сгънатите крака, стъпали на степенката на нейната количка. Задъха се. Слънцето за пръв път не печеше лицемерно, а някак братски. Ветрецът миришеше на липа, миришеше на надежда и ухаеше на нещо странно, непознато за него. Ухаеше на живот. Стомахът му се сви, нещо затрептя в него, зави му се свят и за пръв път не съжали, че е седнал. Светът спря да съществува в своя тъжен вид, околните изглеждаха мили и истински и вече не ги мразеше. Онези. А беше благодарен.. Че е жив! Пеперудено жив.
Зави рязко, като на война, " ами ако сега някой ми я отнесе нанякъде? " -мислеше той и му призля. Понесе се от балкона, към вратата, като светкавица, напръсквайки се с дезодоранта стоящ от седмици неотварян. Извика асансьорът, благослови мислено наум, майсторът монтирал рампата и за 2 минути се озова пред входа.И там спря като препариран.
Тя седеше на няколко метра с гръб. Краката му нямаше как да омекнат повече, но сърцето му искаше да изкочи от гърдите, сякаш за да влезе в нея и да се сгуши до нейното. И там да тупа- туп, туп.... Тогава, сякаш усетила, това бясно тупкане, тя се завъртя и го видя. Гледа го така дълго, чорлаво руса, мълчаливо с леко отворени устни. Пеперудено жива. После се изправиха и отлетяха.
© Лебовски Todos los derechos reservados