Той отвори очи. Вторачи се в сумрака. Ноща бе вече започнала да посивява. Сивата фаза. Смесено черно, със светло. Малките огнени езичета на слънцето идеха, сипейки се отнякъде мноого далеч. Там където горяха пожари. Там където огънят изгаряше всичко и ти е топло.. топло. Там нямаше студ. Нямаше бездна. Нямаше тъга. Еб..ти скапаният живот..Жестоката болка и тъга събрана в тази малка пулсираща топчица с две камери отново го намушка...Живот в който ти се иска да не съществуваш, или поне да заспиш и като се събудиш, тъгата да е изчезнала. Слънцето да топли истински, а не лицемерно.. Дъждът да не е така мрачен и подтискащ, а повеят на вятъра да не буди чувство за нещо безнадеждно. Повдигаше му се от миналото. Бъдещето го ужасяваше. Настоящето бе непоносимо. Сънят постоянно свършваше и отново, ококорен, към облещеният безсмислен таван, търсеше с очи насекомото.. Паякът в ъгъла, който вибрира. Той е създанието което виждаше вечер преди да загаси лампата и сутрин когато се събуди. Обичаше го. ...