Разговаряли ли сте с вятъра? И аз не съм. Той никога не говори. Ако го попитате защо не говори, няма да ви отговори, разбира се. Мисля, че е заради гордостта му. Но вятърът не е ням. Той може да говори. Е, да, направил го е само веднъж, но може. Тази история ми я разказа морето. Защото откакто съществува светът, вятърът е заговорил само веднъж…

         Един ден вятърът препускал по безкрайния си път. За него нямало никакви ограничения. И тъй като неговата скорост му позволявала да отиде навсякъде, вятърът вече бил обиколил цялата земя. От всички прекрасни неща, които бил виждал, най-много харесвал морето.

         Един ден, пренебрегвайки задълженията си, вятърът се спрял, за да разговаря с безкрайната синя бездна.

         - Здравей, море. Аз съм бил навсякъде и съм видял всичко, но от всичко на света ти ме впечатли най-много. Твоята дълбочина, твоята сила. Ти си живот за създанията, които обитават дълбините ти и смърт за нещастните мореплаватели.

         Морето се възгордяло от думите на вятъра. Погалило създанията и растенията, които зависели от него, за да живеят. Заплашително разклатило лодките на рибарите, за да им напомни за силата си. Тогава казало на вятъра:

          - Така е. Аз съм всичко, което ти каза. Аз притежавам сила да убивам. С бурите си потапям гиганти, а с вълните си разрушавам градове. Реките се вливат в мен, аз съм целта им. Кой си ти, че да ме заговаряш?

           Тези думи наранили вятъра.

       - Море - казал вятърът - ти стоиш на едно място, аз пътувам по света. Ти имаш брегове, а моя граница е само небето. Не разбираш ли, че аз създавам бурите и аз вълнувам водите ти, за да имаш вълни? Не виждаш ли колко си нищожно пред моята безграничност? Не знаеш ли, че ако ти убиеш сто, аз мога да убия хиляда? Ето, виж дърветата, те ме почитат и ми се кланят, но аз не разговарям с тях. Виж и облаците, които имат силата да скрият слънцето, но дори те ми се подчиняват, а аз не разговарям с тях. Аз давам криле на хората, за да могат да летят. Аз движа корабите в теб и в другите морета. Защото има много морета, има и океани, но аз съм единствен. И при все това, аз не разговарям с никого, освен с теб. А ти ме отхвърли. Възгордя се и реши, че си повече от мен. Сбогом, море.

         И вятърът се понесъл отново над света, оставяйки морето зад себе си. Тогава морето осъзнало грешката си, но вече било късно. То викало, но гласът му бил бавен.

          Една нощ морето решило да направи подарък за вятъра. То създало малко бяло-розово топче – първата перла. Морето дало ценния предмет на една мида, за да я съхранява и се заело да прави следващата. И така, перла след перла, се натрупвали на морското дъно. Всяка по-красива от предишната.

          Хората започнали да ги вадят на повърхността, без сами да подозират защо вълшебните топчета ги привличат. Човешките уши не чували тихата им песен, но сърцата им я разбирали и искали да помогнат на морето.

          По този начин перлите се разпространили навсякъде по света, пък дано вятърът да разбере посланието и да се върне при разкаялото се море.

10.05.2008

НРО