Мелодия в тъмно-оранжево

Обичам да се разхождам привечер, когато слънцето залязва и небето е притъмняло и покрито в розово и лилаво, а облаците сивеят. Преди да вечерям, често отивам да се поразтъпча.

Онзи ден пак излязох до центъра. В неделя тротоарите са пусти и трафикът от коли по улиците намалява. Допуши ми се. Не можех да си купя една-единствена цигара, но ми се пушеше. Предполагам, че ако някога стана пристрастен към нещо, ще досаждам на хората бесрамно за пари, защото дори за толкова "невинно" нещо като за една цигара съм готов да спра някой пушач и да го помоля за цигара. Е, този път не срещнах пушачи, така че си купих пакет. Запалих и седнах на пейка на площада в центъра на града. Загледах се в хората, които минаваха край мен, които не бяха много дори и тук.

Малко по-надолу от мен бе седнал мъж към петдесетте, който настройваше китарата си. Беше идеалична картина - небето розово и лилаво, площадът, обгърнат в наставащия мрак и музикантът, който се подготвяше да свири, като че само за мен.

По едно време той остави китарата, стана и се приближи.

- Може ли да си купя една цигара? - попита той и извади шепа смачкани банкноти от джоба си.

- Не е необходимо. Заповядай - рекох аз, разбирайки прекрасно какво е да ти се допуши и му подадох две цигари и запалка. Мъжът взе цигарите, седна до мен и запали. Вдиша дълбоко. Познава се, когато на някой му се пуши. Тогава започва да смучи от цигарата и цялото му лице се изспива и изглежда все едно не той нея, а цигарата него го изпушва и от човека остава само обвивката, а съдържанието става на дим. Удоволствието на китариста не продължи дълго, обаче. Цигарата бъро изгоря и се превърна в пепел, разпиляна по тротоара.

- Изсвири нещо - подканих мъжа. Лениво, той стана и отиде до китарата си. Донесе я до пейката - електрическа китара, свързана към малък усилвател, захранван от батерий.

- Какво ти се слуша? - попита ме мъжът

- Нещо без много думи. Ако може въобще да е без думи. Нека китарата да разкаже историята. Ама да е тъжна.

- Добре - каза той, запали втората цигара и започна да свири.

Един мъж на средна възраст се спря пред нас и се заслуша. Жена с кученце също се спря и се загледа в музиканта, изпусна от око домашния си любимец, то помириса обувката на господина, който слушаше с нас и после я препика. После се изходи по средата на тротоара.

Всичко това се случваше, някак си встрани, в периферията на съзнанието ми, тъй като вниманието ми бе погълнато от музиката. Мелодията се развиваше, ставаше по-сложна, варияцийте се наслагваха една над друга. Мъжът, на който кученцето бе препикало обувката, държеше такт с препикания крак; госпожата с кученцето се усмихваше широко. На него пък му бе омръзнало да души наоколо и да вършу пакости и се сви на топка на тротоара.

Една жена, забързано премина покрай нашата малка група, говореше по телефона си и стъпи в кучешкото лайно, изруга и малко по надолу избърса обувката си в една дървена саксия с красиви цветя.

Музикантът свиреше и си помислих, колко хубава бе и още как би станала още по-хубава ако имаше барабани и пиано, за да поемат мелодията и да я доразвият. Може би и саксофон. Уределите случайни минувачи се спираха за момент, заслушваха се, но после някаква нужда за движение ги подтикваше да продължават напред, без да е ясно защо и какво повече от това, което се случваше тъкмо пред тях можеха да намерят по-нагоре на площада. Не бе нужно да разбирам много от музика, за да знам, че музикантът свирвеше нещо забележително. Беше песен за любов и разочарование и загуба накрая. Понякога е необходимо да чувстваш, да съпреживяваш, да си преживял и тогава разбирането се случва от само себе си.

Мелодията достигна своята развръзка, завъртя се като кученцето на тротоара на кравай и затихна, както затихват силните страсти след като ги изпиташ. Музикантът бе разказал някаква своя история. Хубава и тъжна, тъкмо, каквато бях поискал от него.

Усетих, че бе време да си тръгвам. Чувствах психическа изнемога, сякаш музиката ме бе изпълнила и някак си тежеше. Прибираше ми се у дома.

- Колко хубаво - плесна с ръце жената с кученцето, когато пресента заглъхна - Ваша ли е мелодията?

- Да. Може да си купите CD с още десет хубави песни. Струва $7.

Мъжът с препиканата обувка и жената с кученцето си купиха CD-та и отминаха.

- А ти? - погледна ме музиканта.

- Аз?

- Няма ли да си купиш CD?

- Няма къде да го слушам. Единствения CD- устройство, който имам е в колата ми, и то не работи. Качил ли си песните някъде в интернет?

- Засега не.

- Жалко. Бих ги свалил отам. Е, нищо. Дай едно CD. Може пък да намеря къде да го изслушам.

- Значи ти хареса песента?

- Въздействаща е...

- Ще дадеш ли още една цигара?

Подадох му пакета. Той го взе и отдели цигара, преди да го пъхне в джоба си. Запали цигарата и започна да подрънква на китарата с цигара в уста. Не знам дали свиреше нещо или само настройваше инструмента. Станах от пейката и си тръгнах.

- Приятна разходка. - викна музиканта след мен.

- Приятна вечер.

Площадът бе притъмнял. Силуетите на хора бързо излизаха от мрака и после се стопяваха пак в него. Излязох на главната улица и тръгнах към нас. Небето бе тъмно сиво, а розовото бързо изчезваше на запад. Побързах към вкъщи. Скоро китарата на музиканта бе заглушена от шумовете на улицата - клаксони и двигатели на коли. Тананиках си, но странно как скоро я забравих. Остана само чувството на пълнота.