25 mar 2023, 18:28

 ПЕСЕНТА НА ЛЕБЕДА 3 

  Prosa » Novelas y novelas cortas
538 2 1
9 мин за четене

       ПЕСЕНТА НА  ЛЕБЕДА 3

Глава трета

 

        Ербус 320 на ЧСА летеше над Атлантика вече няколко часа. Лекото напрежение в ушите на някои пътници беше знак, че самолетът постепенно намалява височината . Долу,  в синята бездна, започнаха да се очертават контурите на малки и големи плавателни съдове.  Преобладаваха риболовните кораби, които трупаха огромния улов в бездънните си трюмове. Собственици и гости на луксозни яхти,  се възползваха от прекрасното слънчево време и притихналия океан, за да се насладят на живот като в приказките.

Самолетът започна да се спуска все по-надолу и по-надолу, наближавайки грамаден остров. След кратък пукот във високоговорителите, женски глас съобщи за предстоящото кацане на голямата машина на международното летище на град Гандер, разположен на брега на едноименното езеро.   Летище Гандер беше едно от двете големи международни летища на остров Ню Фаундленд ( Нова Земя)  и полуостров Лабрадор. 

Тези земи бяха свързани с викинги и морски пътешественици, с  имената на прочути пирати, получили благороднически титли  и адмиралски звания от английски крале, затова, че са забили знамето на империята над гробовете на индиански вождове.

Преди тях, норвежки викинги, предвождани от Лейф Ериксон и Торфни Карлсефни  са достигнали бреговете на Лабрадор. 

Френският мореплавател Жак Картие, открива залива и устието на Сен Лоран ( Сейнт Лорън на английски и Св. Лаврентий на български). Величествена река, чиято широчина преди да се влее в Атлантическия океан, достига невероятната размер  от 120 километра. Картие тръгва срещу течението на тази река и достига до земите на индианското племе “алгонкини”. По късно, друг френски мореплавател, Самуел де Шамплен, тук ще основе “Нова Франция” със столица град Квебек. След приемането й в Конфедерация Канада, тя става  провинция Квебек,  единствената френскоговорящи провинция. Съгласно конституцията на Канада, Конфедерацията има два официални езика, английски и френски, задължителни в цялата страна. А закон 101 на провинция Квебек, задължава всички надписи, по документи, фирмени знаци и други да са написани първо на френски и отдолу на английски. Шрифтът на английски задължително е с 3 пъти по-малки размери. Има над какво да се замислят българските законодатели, четейки навсякъде в България надписи които не са на български. “Прекален светец и Богу не е драг!”

Еди беше един от последните пътници слезли от самолета, когато любезният глас на стюардеса покани всички пътници да напуснат борда на голямата сребриста птица, за да се разтъпчат и пият кафе, кола или портокалов сок, в транзитната зала на аероагарата, докато самолетът се зареди с гориво за остатъка от полета му до Хавана. С изключение на малцината пътници реално пътуващи за Куба, бъдещите канадци, навлекли посред лято  дебели кожуси, нарамили “дисагите” напускаха с радост спасителният самолет на чешките авиолинии, за да започнат нов живот на американския континент.

Влезли в сградата на аерогара Гандер, всички бързаха да се отзоват на граничните контролни гишета, за да декларират желанието си да останат  в Канада, като емигранти. В погледите им се смесваха  радост, надежда и не малко страх. Бяха зарязали  близки и приятели,  обръщаха гръб на бащин дом и родна махала, не знаеха дали някога ще видят още веднъж майки и бащи, братя и сестри, добри съседи и щяха ли отново на стъпят на земята на която се бяха родили. Бързаха, страшно бързаха, но за къде, това не знаеха.

Униформена гранична чиновничка, поиска паспорта на Еди,    и поемайки го попита дали говори английски или френски.  Получила  желания отговор, усмихна се приветливо и каза “welcome to Canada! Явно беше свикнала пътниците пътуващи за гореща Куба, да предпочетат да останат в ледените прегръдки на канадската зима.

  Служителка на канадските емиграционни служби го покани да я последва.  Еди се отзова в една зала, където вече имаше не по-малко от 30 човека, седнали по солидните дървени пейки и чакащи  реда си, за да бъдат повикани на разговор.

        Разпитът- разговор беше дълъг и мъчителен. Провеждаше се на английски или френски, с или без преводач, в зависимост от това, кандидатът да емигрира в Канада, говореше или не един от двата официални езика на страната.

Еди предпочете да води разговора на английски. Искаше да покаже готовността си да живее в страната за която мечтаеха много негови съотечественици. Даже симпатягите от “НЛО”  пееха за мечтата си “да продадат 

червената си “Лада” за билет до Монреал и виза”.

Повече от 4 часа, студено-вежлив, служител на емиграционната служба, го разпитваше за живота му от деня на раждането до качваното му в самолета на чешката авиокомпания. Изискваше подробности за родителите му, образование и специалност, за сестрите му, техните съпрузи, децата им и внуци ако имат. С много вежлив тон, го попита за семейното му положение и има ли деца. Възрастта на Еди явно не съвпадаше с разбиранията за емиграция на служителя, който  навярно рядко беше срещал самотен мъж, на прага на седемдесетте, и почти без  професия, да емигрира в страна, където се работи по 7 дни в седмицата, и не рядко на две и повече места. 

Канадецът нито за миг не изостави вежливия тон и служебната усмивка, пускана в ход от време на време за разведряване на обстановката. 

     В България отдавна беше настъпила нощта, а тук в Гандер, лятното слънце приветливо се усмихваше и галеше тихите води на заспалия океан. Синьо-зелените води на Атлантика  се плискаха по  източното крайбрежие на американския континент и разказваха приказки за малки и големи, приказки, чиито герои бяха, бледолики трапери, червенокожи вождове с грамадни пера от екзотични птици на главите, наметнати с наметала от бизонски кожи, пушещи “лулата на мира” с белите си “братя”.

“Братя”, които щяха да унищожат милиони индианци с болести, куршуми, алкохол  и глад, а останалите живи да затворят в резервати, за да създадат една нова “цивилизация”!

Поради големия брой кандидат- емигранти, в този град бяха изградени и обзаведени безплатни хотели-общежития. Имаше боксониери, едностайни и двустайни за семейства с няколко деца. След падането на Берлинската стена, броя поданиците на соцстраните,  желаещи  да емигрират в Канада, беше нараснал десетократно,  ако не и повече. Масово се изселваха чехи, поляци, руснаци, българи. Броя на китайците, индусите, пакистанците, филипинците и  други азиатци бяха достигнали неконтролируеми цифри. За 10 години от 1990 до 2000 година, населението на Канада се е увеличило с 4 милиона души, т.е по 400 хиляди души на година. Невероятен растеж, демографски бум!

Седмици наред Еди беше канен на дълги, тежки разговори. Те приличаха повече на разпит, отколкото на дружеска беседа, въпреки изключително любезния тон на комисарите които  разговаряха с него. Много често въпросите се повтаряха и всичко се записваше, независимо от отсъствието на видим микрофон. Тонът на разговорите беше много вежлив, приятен, но винаги студен. Служебният характер се чувстваше, независимо от личноста на  поредния комисар, който канеше Еди на “разговор”.

Всеки ден, в продължение на месец, сутрин около 10 часа, Еди се явяваше в емиграционната служба, където беше поканен  на среща със  съответния комисар. Поканите идваха по телефона, защото във всички апартаменти на тези специално построени хотели-общежития имаше инсталирани телефони, които обитателите можеха да ползват безплатно за всякакви разговори. Еди беше почти сигурен, че всички разговори се записват. Но за съжаление той нямаше на кого да се обади. Беше съвсем сам на този свят. Сестрите му отдавна омъжени, бяха в България, едната в София, а по-малката, Христина  живееше в Плевен.

Свободното време, Еди използваше за подобряване на английския, и беше започнал да учи френски. Купи си учебник за начинаещи и се мъчеше да придобие поне елементарни познания по този толкова труден език. Естествено се занимаваше сам, без учител.

Не общуваше с другите българи пристигнали със същия самолет, както и с тези които бяха тук от 1-2 месеца. От случайни разговори с такива хора, разбра че престоят му в това градче няма да бъде кратък.

По време на разговорите, винаги го питаха, в която част на Канада иска да се установи и защо. Еди беше решил да остане в Монтреал, въпреки езиковото затруднение, необходимости на два езика. Много българи предпочитаха Торонто или друга англоговоряща провинция, защото само в Квебек, знаенето на френски и английски беше задължително, ако искаше да се интегрира в това космополитно общество.

“Нюфитата” както някои  наричат местните жители, са добродушни, доброжелателни, гостоприемни и честни хора. Това ги прави да изглеждат доста наивни, което някои оприличават на “глупави”, което не е вярно. Два пъти в годината, в сезона на омарите, тук идват крупни бизнесмени от Южна и Северна Америка, от Европа и даже от Австралия. Някои пристигат със собствените си самолети. Отсядат в супер луксозни хотели и до преди няколко години любимият им ресторант беше  супер луксозният “ Da  Bianca”, чиито собственици бяха  моите съседи от квартал  “ Младост 2” Бианка и Николай. 

Тяхната история не е свързана с моят герой Еди, но също не е безинтересна, и затова ще си позволя да направя едно малко “лирическо” отклонение.

Младото семейство, Бианка и Ники,  и малкото им момиченце, пристигат тук и се настаняват в  Сайт Джонс, столицата на провинция Ню Фаундленд- Лабрадор. Започват работа в едно малко ресторантче, където са приети на работа от възрастен “нюфи”. След няколко години работа в ресторанта, един хубав ден, собственика им казва, че престава да работи, поради напреднала възраст. Предлага им да го купят и продължат да работят. Обещава да остане с тях, като техен работник, докато имат нужда от него. Така и става. Усвоили ресторантьорството,  постепенно превръщат  заведението  на българска битова механа. Стават много известни, но заведението не е от класата да привлича богатата клиентела. Тогава решават да инвестират и правят един супер луксозен ресторант с бар и “сигар рум”, където мастити бизнесмени пристигнали на собствените си “джетове” могат да пият супер напитки и пушат пури от по 150-200 долара бройката. 

Веднъж в нета се запознах случайно с една дама от Сейнт Джонс, когато я попитах дали знае за този ресторант тя ми каза: “ООО, това е най-луксозния ресторант в града, там Правителството кани своите гости и най-богатите бизнесмени обсъждат сделките си с пури в ръка.”

       Бяха минали два месеца и 25 дни, от деня когато Еди Костов, художник-график и илюстратор, беше пристигнал с чешката авиокомпания на летище Гандер, беше прекарал стотици часове с емиграционните комисари, разказвайки за живота си в България, за учението в Художествената Академия, за работата си като художник и директор на Градската галерия. Беше разказал и  ”майчиното си мляко”, без да скрие нищо, без да икономиса факта, че е бил член на БКП, член на ръководството на СБХ, преди да връхлети “демокрацията”. Всичко бе разказал честно и откровено.

Още в България познати и приятели го бяха предупредили “ в Канада ти вярват много, но веднъж хванат ли, че лъжеш или мошенничиш, ти си вече криминален и си заклеймен завинаги.

На 20 септември, в 14 часа, самолетът на авиокомпания “ЕР КАНАДА” кацна на летище Дорвал, по-късно преименувано на летище “Пиер Елиот Трюдо”- бивш много успешен министър председател на Канада.

 

© Крикор Асланян Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??