Песента на лудите
Всяка вечер под прозорците ми се събират лудите. Устройват си карнавал с маски на нормалност и грим на ужким разум. Нощ е, а те носят жълти балони и се припичат на слънце. Понякога ги наблюдавам от прозореца си, запалила цигара, вперила очи в луната, а песните им са като вой на хиляди вълни, разбиващи се в канарите край брега. Друг път гласовете им са ангелски и гальовни, като хор от сирени, приканващи ме, като удавница да стигна дъното... паважа, да се присъединя към тях, лудите, живеещи по собствени правила, лишени от повели и закони на уж нормалните нас. Често ми изглеждат като призраци на отдавна умрели животни, приели формите на човешкото, без да ги интересува притежават ли нужното "благородство" да бъдат наречени хора. Друг път си мисля, че не съм достатъчно добра, за да се присъединя към войнството на лудите. Нямам тяхната лекота и безвремие, с което отхвърлят всичко, което не им е нужно. Не умея да се припичам на слънце, когато всъщност над мен небето е разсте ...