Песента на лудите
2 min reading
Песента на лудите
Всяка вечер под прозорците ми се събират лудите. Устройват си карнавал с маски на нормалност и грим на ужким разум. Нощ е, а те носят жълти балони и се припичат на слънце. Понякога ги наблюдавам от прозореца си, запалила цигара, вперила очи в луната, а песните им са като вой на хиляди вълни, разбиващи се в канарите край брега. Друг път гласовете им са ангелски и гальовни, като хор от сирени, приканващи ме, като удавница да стигна дъното... паважа, да се присъединя към тях, лудите, живеещи по собствени правила, лишени от повели и закони на уж нормалните нас. Често ми изглеждат като призраци на отдавна умрели животни, приели формите на човешкото, без да ги интересува притежават ли нужното "благородство" да бъдат наречени хора. Друг път си мисля, че не съм достатъчно добра, за да се присъединя към войнството на лудите. Нямам тяхната лекота и безвремие, с което отхвърлят всичко, което не им е нужно. Не умея да се припичам на слънце, когато всъщност над мен небето е разстелило кадифения си покров и ме милва с безброй малки светлинки, които се отразяват на бледата ми кожа. А така ми се иска да запея песента на лудите. Песен, свободна от оковите на нашето толкова изтормозено и сляпо съзнание. Тяхната свобода е в живота, без да се замислят за неговия край, за неговата същност и смисъл. Като наниз от перли, дори в полета някой да погине, следващият ще го последва, без изобщо да се замисля, дали ще поеме съдбата му. Онзи така мистичен блясък в слепите им очи, които ние, уж зрящите, презираме, а той е тяхната благословия. Дали е проклятие да носиш разума си на гръб и вечно да следваш заповедите му? Дали?
Понякога така ми се иска да се освободя от всичко, наречено реално, от всичко, което носи сянката на разумно и смислено. А ако бях пеперуда, само с няколко седмици живот, дали в тези седмици нямаше да сгъстя най-ярките мигове на щастие, дали нямаше да летя право към слънцето сигурна, че нямам нищо, което мога да загубя. А ако успея ? Ако в този живот премина границите на всякакво съзнание и всичко, носещо луксозен етикет, с надпис " живот", а всъщност пошъл и безвкусен... Тогава как ще намеря мястото си в един свят, който уж съм надмогнала. Къде ще бъда и коя? В какво ще се превърна и няма ли твърде силната ми ексцентричност да ме отдалечи от всичко, което съм искала? Ще предам ли сама себе си в ръцете на един вихър без начало и без край, точно в средата на нищото. Нищо, което е всичко...
И отново песента на лудите завладява съществото ми. Ето ги отново под прозореца ми, изкачили се на дърветата, мислещи се за Бог знае какво. И аз иронично им се надсмивам, а всъщност жестоко им завиждам. Съзнанието ми казва "нямат реалност, нямат самооценка и преценка, те се мислят за птици" а душата ми крещи "нима човек не е онова, което сам си наложи да бъде? Нима формата ни определя същността ни? Нима щеше да пиеш кисело мляко, ако не знаеше, че е мляко? Всъщност ти можеш да сложиш всякакъв етикет на питието си и то ще бъде точно това, което пожелаеш да бъде"
Моят разум е най-голямото ми проклятие, а моята лудост най-окована свобода, която може да съществува...
Песента на лудите...
Всяка вечер под прозорците ми се събират лудите. Устройват си карнавал с маски на нормалност и грим на ужким разум. Нощ е, а те носят жълти балони и се припичат на слънце. Понякога ги наблюдавам от прозореца си, запалила цигара, вперила очи в луната, а песните им са като вой на хиляди вълни, разбиващи се в канарите край брега. Друг път гласовете им са ангелски и гальовни, като хор от сирени, приканващи ме, като удавница да стигна дъното... паважа, да се присъединя към тях, лудите, живеещи по собствени правила, лишени от повели и закони на уж нормалните нас. Често ми изглеждат като призраци на отдавна умрели животни, приели формите на човешкото, без да ги интересува притежават ли нужното "благородство" да бъдат наречени хора. Друг път си мисля, че не съм достатъчно добра, за да се присъединя към войнството на лудите. Нямам тяхната лекота и безвремие, с което отхвърлят всичко, което не им е нужно. Не умея да се припичам на слънце, когато всъщност над мен небето е разстелило кадифения си покров и ме милва с безброй малки светлинки, които се отразяват на бледата ми кожа. А така ми се иска да запея песента на лудите. Песен, свободна от оковите на нашето толкова изтормозено и сляпо съзнание. Тяхната свобода е в живота, без да се замислят за неговия край, за неговата същност и смисъл. Като наниз от перли, дори в полета някой да погине, следващият ще го последва, без изобщо да се замисля, дали ще поеме съдбата му. Онзи така мистичен блясък в слепите им очи, които ние, уж зрящите, презираме, а той е тяхната благословия. Дали е проклятие да носиш разума си на гръб и вечно да следваш заповедите му? Дали?
Понякога така ми се иска да се освободя от всичко, наречено реално, от всичко, което носи сянката на разумно и смислено. А ако бях пеперуда, само с няколко седмици живот, дали в тези седмици нямаше да сгъстя най-ярките мигове на щастие, дали нямаше да летя право към слънцето сигурна, че нямам нищо, което мога да загубя. А ако успея ? Ако в този живот премина границите на всякакво съзнание и всичко, носещо луксозен етикет, с надпис " живот", а всъщност пошъл и безвкусен... Тогава как ще намеря мястото си в един свят, който уж съм надмогнала. Къде ще бъда и коя? В какво ще се превърна и няма ли твърде силната ми ексцентричност да ме отдалечи от всичко, което съм искала? Ще предам ли сама себе си в ръцете на един вихър без начало и без край, точно в средата на нищото. Нищо, което е всичко...
И отново песента на лудите завладява съществото ми. Ето ги отново под прозореца ми, изкачили се на дърветата, мислещи се за Бог знае какво. И аз иронично им се надсмивам, а всъщност жестоко им завиждам. Съзнанието ми казва "нямат реалност, нямат самооценка и преценка, те се мислят за птици" а душата ми крещи "нима човек не е онова, което сам си наложи да бъде? Нима формата ни определя същността ни? Нима щеше да пиеш кисело мляко, ако не знаеше, че е мляко? Всъщност ти можеш да сложиш всякакъв етикет на питието си и то ще бъде точно това, което пожелаеш да бъде"
Моят разум е най-голямото ми проклятие, а моята лудост най-окована свобода, която може да съществува...
Песента на лудите...
© Свобода All rights reserved.
