Песента на пеперудата

                                                                                  Посвещавам на моя любим!

            Сънувах сладки сънища, беше ми топличко и уютно, бях обгърната от мека пелена и просто се наслаждавах от век или може би два. Но в просъница усетих как един слънчев лъч се промуши между нишките на пашкула и ме погъделичка по телцето. После палаво зашари по свитите ми крилца, по пипалцата и крачетата ми. Едно тънко, дяволито гласче иззвъня като че ли в главата ми: „Събуди се, миличка! Съ-бу-ди се!”. Отворих очички и разпънах криле, а пашкула се разцепи и ме заля топлина, хиляди цветни петънца затанцуваха пред мен, хиляди звуци от чудни по-чудни изпълниха моят нов свят. Примамиха ме цветовете и аз се втурнах да ги догоня. Разтворих криле и за миг гората притихна и въздъхна, а после всичко стана по-ярко. В полските цветчета жужаха бръмбарчета и пчелички, а феите звънливо се смееха и ги закачаха. Беше прекрасно! Танцувах до отмала и тогава усетих сочния и сладостен дъх на една круша, отронена от клона си. Спуснах се на нея и тъкмо се канех да завра гладно хоботче, когато някой хлъцна. Обърнах се и видях две тлъсти същества със слузеста кожа по туловищата си и очи щръкнали като пипалца.

 − Коооолко е красиваааа…- въздъхна едното и очите-пипала започнаха да се увиват едно в друго.

 − Млъкни! – изсъска другото същество и така перна приятеля си, че той се търкулна и пипалцата му се вързаха на възел, което му създаде доста главоболия през следващите минути.

 − К`ва си ти, ма!

 − Извинявайте! – прилепих аз крила едно в друго и се поклоних. – Аз съм малко гладна и понеже видях тази круша си помислих, че…

  − Ха! Тази круша е моя! Да не мислиш, че някой е длъжен да ти дава нещо,а? Трябва да си я заслужиш, но… като те гледам така… освен да пърхаш с крила, за друго не те бива! Май си нова и не знаеш правилата – за да получиш трябва да дадеш! А ти какво имаш?

 − Ами… аз… - смутено си мислех какво можех да заменя за глътка нектар.

 − Е, добре! – каза важно пихтиестата топка – Понеже си сладка ще ти направя предложение! Слушай внимателно и решавай бързо! Ти получаваш изключителните права над крушата, а в замяна ми даваш вече непотребния ти пашкул и спомените за сънищата ти в него!

 − Ама…- опитах се да възразя, но съществото започна да се издува и да се приближава към мен с тромаво клатушкане:

 − Скъпааа, – мазно провлачи и отвора на лицето му се разтегли в дълга хоризонтала – за какво са ти спомени, когато живота е пред теб?!

 Другото същество рязко спря да отплита очи и възмутено каза:

 − Но това е пладнешки обир!

Но добре прицелено изстрелване на малко слуз веднага му затвори устата.

Плужекът застрашително се доближаваше до мен и аз взех решение:

 − Аз нямам опит в сделките, но ми изглежда справедливо. Съгласна съм.

Един лек полъх ме обгърна, завъртя се около мен и сякаш изтръгна от гърдите ми палавият светъл лъч, който ме беше пробудил.

 Двете пихтии се затресоха в кикотене и се отдалечиха. Въздъхнах. Най-после промуших хоботче в сочния плод и жадно засмуках нектара. Беше превъзходен! Просто първокласен! Но насладата ми беше брутално прекъсната от жълтоцветна, крилата банда с копия. Те ме заобиколиха със злокобно жужене и кискане. Разперих крила и литнах нагоре, но те излетяха заедно с мен и постепенно затягаха обръча. Когато ме доближиха достатъчно започнаха да правят малки дупки по крилата ми с копията си. Губех сили, крилата ми замахваха, но през тях се процеждаше въздух и започнах да губя височина. Краят беше близо. Започнах да се предавам. Маховете ми ставаха все по-немощни и враговете ми наближаваха все повече. Изведнъж над мен надвисна черна сянка. Вятър от мощни крила прогони хищните оси. Почти в несвяст усетих студени и твърди пръсти да се свиват около телцето ми. Поех си дъх и се приготвих да умра. Но пръстите не се свиха повече. Черната птица полетя и под нас останаха полянки, гори и поточета. Спряхме върху една скала – суха и ветровита. Гарванът протегна крак и ме пусна в една пукнатина. Очите ни се срещнаха. Моите сигурно са били изпълнени с ужас и безсилие, а неговите бяха като два обсидиана – черни като непрогледна нощ, студени като камък и лъскави точно толкова, колкото и всяко перо от черното му наметало.

 − Светът е враждебен и жесток, а ти си твърде слаба и безполезна. Аз съм могъщ. В своето великодушие ти давам този дом. Ще те закрилям, а от теб искам само едно нещо – никога не разпервай криле. НИКОГА!

Аз се свих в дупчицата си, а той отлетя със свистене.

  И се занизаха дните в моя безопасен дом, където не стигаше дори слънчев лъч, нямаше и една тревичка и нито една буболечица не пълзеше. Бях сама, но бях в безопасност. Гарванът идваше всеки ден. Носеше ми в единия си крак откъснато цъфнало цвете, за да се нахраня, а в другия туфичка влажен мъх, от който можех да изстискам няколко капчици вода. И всеки ден ме поучаваше:

 − Светът е враждебен и жесток, а ти си твърде слаба и безполезна. Аз съм твоят благодетел. Никога, никога не разпервай криле.

 Понякога водеше свои приятели, за да ме разглеждат. Те изгракваха: „Красива е! Твърде красива!” и очите им блесваха, а аз се свивах и затварях очи.

  Дните се нижеха, а аз подреждах дома си. Цветенцата, от които пиех нектар твърде бързо изсъхваха, но аз нареждах листенцата им в чудни плетеници по скалите около процепа. И ако бях останала до пролетта, щях да видя как няколко семенца попаднали върху трохица пръст и поляни със сълзите ми са покълнали и здраво вплетени в скалата са се превърнали в трендафил, слънчоглед, момина сълза и жълт минзухар. Но един ден, когато гарванът ми обясняваше, че нямам достойнства, заради които си струва някой да ме обича, аз не издържах.

 − НЕ! – извиках – Те всички казват, че съм красива!

Разперих крила и полетях. За миг, за един миг само вкусих сладостта на свободата. Но си заслужава да се изживее цял един живот на тъмно, само за един миг да зърнеш изгрева. Гарванът разтвори човка и като с гилотина отряза крилата ми. Останаха само два раздърпани парцала да трепкат от двете ми страни на порива на вятъра. И аз започнах да падам. А над мен небето беше толкова синьо, облачетата така пухкави и бели. Далеч под мен се виеше клокочеща рекичка, а върби топяха клонки във вирчетата и. „Сбогом, неприветлив свят!” – помислих си аз – „Недостойна се оказах аз за твоята обич!” И тупнах в нещо… като… люлка… мека… топла… розова… леко влажна и набраздена с тънки линийки. Замаяна попитах: „Това раят ли е?”, но никой не ми отговори. Към мен се надвесиха две зелени езера и аз потънах в тях.

  Когато се събудих лежах на мъхесто листенце насред светла полянка. Зелените езера пак се надвесиха над мен и сега забелязах, че в средата на всяко има кръгло черно огледало. Извърнах глава, защото не исках да виждам окаяното си състояние.

 − Хайде, красавице, събуди се! Трябва да се подкрепиш, че имаме работа!

 − К-к-кой си ти? – плахо попитах.

 − Аз ли? – засмя се гласът – Аз съм Човек! А сега надигни главица!

И Човекът наклони към мен едно цветче камбанка. Тя беше пълна с чуден нектар. И докато аз събирах парченцата от останалата ми душа, той примамваше мушички към паяжинките между тревичките. Когато мушичката забръмчеше и стопанина на мрежата беше зает с нея, Човекът откъсваше най-фината и здрава нишка. Потапяше я в млечицето от листните въшки, което услужливите божи кравички дояха в малка черупка от орех. А после сплиташе нишките на здраво, но ефирно платно. Скъса от ръкава си един конец, с който измери телцето ми и насам и натам, после дълго смята нещо и накрая със заострена тревичка изряза две крилца – ама досущ колкото истинските ми. Бяха бели, но какво пък – щях отново да летя. Човекът се изтегна в тревата, за да почине и скоро дишането му стана равномерно и… пуфтящо. И в този миг от всички цветчета по полянката се стрелнаха нагоре феи в белоснежни роклички и шарени кошнички. Те летяха над паяжинните крила и посипваха цветен прашец по тях. А смехът им звучеше като хор от камбанки. Летяха из въздуха, смееха се и кръжаха около мен. И усетих как техния вихър ме подхваща и издига нагоре, нагоре, нагоре. А в следващият миг аз разперих новите си крила и полетях. Беше неповторимо! Правех лупинги, после рязко се спусках надолу и пак, и пак, и пак… А феите ме следваха и се забавляваха истински.

 Човека се протегна, разтърка очи и седна в тревата. Аз се изравних с очите му и… занемях. Нима това, което отразяват съм аз?! Каква прелест!

  − Е, виждам, че си се справила и без мен! Много си красива! Сега си свободна да отлетиш накъдето поискаш! Светът е твой, а животът те чака!

 − Така е! – казах аз и някакво ново чувство ме изпълни – Но светът е враждебен, а живота – жесток!... Може ли… да остана…с теб?

 Като че ли света замря. Вятъра стихна, върбите приведоха клонките си по-близо, цветчетата натежаха от скритите в тях феи… И тогава от зеленото езеро изтече една бистра капка. В нея се виждаше как бушува буря; изкоренява стари дървета и събаря къщи; струпва тъмни облаци и ги раздира светкавица… Търкулна се втора капка, а в нея се виждаше бушуващ океан, а в безбрежния океан малко корабче подмятано от вълните, а на руля здраво стъпил стои Човека и се бори със Вселената… Трета капка – капан, без светлина, без жал, без ласка…

  И когато сълзите пресъхнаха в нас се оплете един изгубен слънчев лъч, поточето заромоля, дърветата зашумяха, птичките запяха и бръмбарчета зацвърчаха…

    Това се случи преди около десет години. Аз вече съм застаряваща пеперуда, но все още улавям понякога поглед и въздишка след себе си.

  А Човекът ли?… Човекът… искам да го прегърна и да прошепна в ухото му:

 − Обичам те!Обичам те! Обичам те! И ако днес света около нас се срути до основи, нищо не може да ни попречи да го съградим наново!