- Внимавай! – предупреждението дойде изневиделица, но звучи съвсем искрено. Пешо се закова на място и върна обратно левия си крак като взе да се озърта, за да локализира гласа.

- Кой си ти? – попита младият гамен и огледа внимателно камъка, на който се готвеше да стъпи преди малко. Чак сега забеляза, че дъждът е подровил парчето скала и ако беше стъпил на него щеше да пролети в дерето. Не знае кой го предупреди, но явно бе доброжелател – къде си ти?

- Може ли да ти имам доверие – гласът идваше още по-отблизо и Пешо почувства, че по тялото му полазват малки горски мравки.

- Аз самият си нямам доверие, но ти не се безпокой.

- Не са нервите ти, мравките са истински, стъпил си в мравуняк – промълви Гласът и гамена видя малките черни точици, които бързо пролазват по краката му и се промъкват под износените дънки нагоре.

Отстъпи няколко крачки и с енергични движения започна да изтръсква панталона от досадните гадинки преди да са стигнали до някои по-нежни части от тялото му. В гората няма хора, които да го притесняват, но пък лазят и летят всевъзможни насекоми, които са не по-малко досадни. Нищо, мисли си младото момче, по-добре буболечки, отколкото омразното общество, което не ме приема.  Реши да не обръща повече внимание на Гласа. Явно му бе трудно да се отдели напълно от човеците и тяхната реч продължава да го тормози даже вдън гора. Или пък е някой ангел-пазител, който бди над него, отхвърления и онеправдания.

Продължи пътя си по планинската пътечка, въпреки острите камъни и трънливи храсти, които го бавеха, когато чу отново същия глас:

- За къде бързаш, не искаш ли да останеш малко при мен? Да си поговорим, толкова рядко мога да си поговоря с някой…

- Ама, кой си ти и защо не се показваш? – тросна се Пешо и пак спря рязко на едно място.  Полянката бе символ на спокойствие и безгрижие. Малки цветчета покриваха пролетната зеленина с весели цветни петна и около тях жужаха мухички, земни пчели и всяка друга миролюбива и спокойна твар. Нищо не предполагаше наличието на тревога и стрес, освен чудния глас, който сякаш извираше от самата Природа.

- Усещам, че те мъчи някаква тревога и това малко ме безпокои, но ако обещаеш, че ще се държиш прилично ще се покажа – чак сега Пешо осъзна, че му говори младо и нежно момиче, което сигурно е и свенливо и затова не иска да се показва. Но откъде, по дяволите идва гласът ѝ? – Мръдни две крачки вляво, така, сега се обърни на дясно направи още пет крачки. Сега погледни под оная къпина.  Видя ли ме?

След като изпълни всички указания, Пешо погледна под храста и в сянката му съзря нещо средно между представите му за самодива,  подвижна кукла и малко женско гномче. Бе високо не повече от половин метър, облечено в ефирна зелена рокличка и му се усмихваше. Малките мравки пак полазиха момчето и то усети, че го обзема непреодолим ужас. Отдавна бе престанал да вярва в Дядо Мраз и приказките, а това, което виждаше по никакъв начин не се връзваше с прагматичните му представи за реалността.

- Виждаш ли защо не ти се показах, не исках да те безпокоя.

- Виждал съм и по-обезпокоителни неща, не бой се. Коя си… ти?

- Аз съм Дивият Елф, а ти си Петър, нали? – по увереността с която позна името му разбра, че си има работа с необикновено същество с магически способности – Идваш от големия град и не искаш да се връщаш повече там, защото всичко ти е омръзнало, нали!?

- Не съм искал да ми врачуваш! Какво си ти, по дяволите!? Горски дух или таласъм, който мимикрира в тялото на невинно същество?

- Преди малко не мислеше така, когато те предупредих и спасих целостта на краката ти. Сега защо се гневиш?

- Не съм те молил за никаква помощ, ако искаш ще се върна да пролетя с оня камък, за да се отърва от присъствието ти.

- Знаеш ли, че ние с теб си приличаме? И аз съм изгонена от своите – малкото момиченце излезе изпод сянката на къпината и се приближи уверено до учудения гамен – затова съм Див елф, ако това ще те успокои.

Категоричното заключение, придружено с няколко решителни замаха на малките ѝ ръчички накараха  сърцето на Пешо да се вледени, като видя колко безкомпромисно се справи с няколко упорити земни пчели. Но това, което най-много го впечатли бе точността с която позна, че бе изгонен от обществото. А и той не държеше да живее повече сред лицемерие, подлост, лъжа и гнусен комерсиализъм. Бяха му омръзнали до смърт. Когато стана достатъчно зрял, за да разбере, че хората няма да се променят реши че и той няма да се променя и ще ги напусне. Ще избяга и ще заживее свой собствен, макар и лишен от удобствата на цивилизацията живот.

- Тук грешиш. Никой не ме е гонил, аз сам реших да избягам. Мога да се върна, когато поискам…

- Но няма да го направиш, нали? Изключил си тая възможност и си решил сам да се справяш докъдето ти стигнат силите. Не го отричай, знам го. Несъвместимостта между обществените норми и личната етика не изглежда, като принудителна раздяла. В такава ситуация излишен е субекта, който не се вписва в нормите на обекта. На пръв поглед  субекта сам взима решение да напусне обективното тяло, но на практика се получава, че обществото със своите стандарти и нетърпимост изгонва индивида и го обрича на самотно съществуване… поне докато той не срещне сроден индивид и не реши да дели съдбата си с него…

- Теб да не са те изгонили за прекалено философстване от обществото на елфите? Ако е така, то знай, че ние с теб не споделяме общи интереси, нито може взаимно да се утешим.

- Знам го от личен опит. И аз не се вписах в идеалното общество на горски феи. Затова живея сама в тоя пущинак. – промълви тъжно Дивия елф и уби без да се замисля един голям, почти колкото нея зелен ливаден гущер -  И да знаеш, че не ти предлагам взаимност.

- Хайде сега, ти да не се разсърди? Ела да поседнем на тоя дънер, но преди това ми обещай, че няма да се разправиш с мен като с гущера преди малко. И понеже виждам, че знаеш всичко за мен, за да сме равнопоставени  искам и ти да ми разкажеш своята история.

следва продължение