Хубава си беше нашата малка, криволичеща, весела уличка в покрайнините на София. Къщите бяха все още със септични ями, а старият водопрово, който избиваше често през асфалта, в малки ручейчета, които като вени се събираха и разделяха, вечни, неподлежащи на поправка от тромавото ВЕиК и неговите багер. Работниците идваха, разкопаваха асфалта, понякога добавяха нови, неравни пломби по улицата, но често направо зариваха изкопаното с чакъл, а след месец-два идваха за нова поправка на друго място по улицата. Ручеите, образуваха локви, в които, ние, последното поколение деца на комунизма, джапахме с удоволствие, но пък и всеки знае, че всичко е по-интересно, когато се случва около вода!

По мръкнало над улицата падаше було: магия и здрач се носеха над локвите. Квърталните дечурлига се събирахме на ъгъла, под единствената работеща лампа и спорихме за това и онова, откривахме заедно света в истории и прекараните заедно щастливи дни, в спомените за игри по градините в свободните места по улицата, докато родителите ни си спомнеха за нас и един по един ни викаха да се прибираме у дома.

Нашата, както и всяка друга уважаваща себе си улица, си имаше куче, квартален помияр. Той бе среден на ръст и приличаше донякъде на Лабрадор, донякъде - не. Ние, децата, го нарекохме Рекс, но това име бързо се промени на Пешо, по президента на Бъклгария по това време. Тогава се сърдех на чичо Вальо - един от съседите, че така принизи статуса на нашия любимец с това просто име, но в интерес на истината, то беше подходящо. Пешо притежаваше не едно качество полезно за политик. Той бързо се ориентира в обстановката, разбра, че не трябва да закача кварталните хора, на кой си заслужава да се умилква, за да получи кравай хляб, кой да избягва и на кой въобще да не пресича пътя. От друга страна Пешо нямаше - фигуритивно, а може би и напълно дословно, казано, гръбнак, по-скоро жили които поддържаха тялото му в някаква форма на куче, които му позволяваха да се промъква през дупки с всякакъв размер в оградите на кварталните дворове, но също и да сменя отношението си към хората за секунда. Той лаеше непознати хора с настървение, втурваше се напред, аха да ухапе, до момента, в който нападнатият се наведеше за камък.Тогава Пешо изведнъж завърташе упашка и започваше да се умилква или избягваше с квичене на безопасно разстояние.

Скоро след появата си в квартала, Пешо се сдоби със съподвижник - малко рунтаво кученце, което някой от съседите изпъди от вкъщи. Освен, че беше малко и рунтаво, къченцето не бе забележително с нищо особено, даже не помня как го нарекохме. Единственото качество на кученцето, което се е запазило в главата ми е верността му към Пешо. То винаги придружаваше по-голямия си приятел, участваше в неговите битки с песпове - натрапници, молеше се с него за храна, но често оставаше гладно, тъй-като Пешо имаше силен апетит и не обичаше да дели храна с малкия си съподвижник. Понякога Пешо, като че без причина се разгневяваше и нападаше кученцето и то бързо падаше по гръб и вирваше крака нагоре в знак на пълна роболепност. Не знам защо това кученце така се привърза към Пешо. Предполагам, че и то, като много от нас, търсеше отговор на ексистенциалните въпроси за живота в някой друг и беше сътворило свои, уви, донякъде фалшив и жесток бог в лицето на Пешо.

Минаха се години. Ние, децата, пораснахме, а Пешо и малкият му приятел си останаха, комай, същите. Дойде и онзи съдбовен ден, когато заминах зад граница. Поживях, видях чужбина, и след няколко години се върнах у дома. Нашата уличка бе по-застроена, част от свободните градини бяха строителни площадки за коопераций, имахме канализация, асфалта бе прашен, но по него не течаха така познатите ручейчета.

Един ден се разхождах по улицата и видях непозната жена на средна възраст. Ще да е някой от съседите от новите коопераций, помислих си. Жената водеше на кайшка куче с посивяла муцуна, което вървеше с вдървената походка, която идва със достолепието и болката в ставите свързани с напредналата възраст. Кучето ми се стори познато. Вгледах се в него. Пешо! Един по-стар, по-охранен Пешо, но все пак си бе той - кварталният помяр. Заговорих се с жената, която го водеше на каишка . Тя ми разказа, че се била преместила преди две години в квартала и веднага се “влюбила в Рекс и неговата доброта и преданост”. Съжалила го и го взела под крилото си. Сложила му кайшка и го прибрала в апартамента си на третия етаж на кооперацията, в която живеела. Даже наскоро платила за някаква скъпа операция за кучето.

Погледнах Пешо. Дълбоко в помътнелите муочи открих няква непривична за него тъга. Погалих го по главата и му рекъх:

- Здрасти бе, Пешо! Как си? Познаваш ли ме? А, ще ме познаеш. Забравил ли си ме? И аз съм се променил, пък и ти…

Пешо ме помириса по ръката. Спомни си, ако не кой бях - едно от кварталните деца, спомни си за младостта, за свободата, когато тичаше волен нагоре-надолу по улицата. Той завъртя упашка и се опита да се изправи на задни лапи, а да опре предните у мен, но не успя, защото жената дръпна каишката. Пешо погледна собственичката си тъжно в очите и като че ли бе готов да я залае, но после се отказа; подуши ми обувките още веднъж след това се загледа флегматично надолу по улицата.

Размених още няколко думи със собственичката на Пешо и продължих да се разхождам надолу по улицата. След малко погледнах назад. Пешо крачеше сковано, а каишката се люлееше на врата му. Сега като го гледах си мислех, че макар достолепен и добре охранен, изглеждаше всякак бе загубил нещо - не знам точно какво, но без него животът бе сив и тъжен. В съзнанието ми, неканена, нейзбежна, се промъкна прочутата фраза на Дон Кихот: “Свободата, Санчо, е на върха на копието!”

Оставих мисълта за Пешо бавно да изчезне, да отлети по лекия вятър, който разклащаше стръковете на тревата и цветовете, промъкващи се през мрежите по улицата. Беше хубав ден да се разходи човек. Небето бе синьо, птиците пееха и миришеше на цветя. Усмихнах се и продължих напред.