Време беше.
Малко преди осем часá баба Гинка изключи телевизора, облече се, накуцвайки излезе на терасата и седна на стола. Беше ѝ трудно да стои права. Януарското утро бе изненадващо меко за сезона. За своите осемдесет години бабата бе спретната и модерна. Бялата й коса бе накъдрена на едри букли. Дрехите, които си купуваше от близкия магазин със странното име “Second-hand”, бяха хем чуждоземни, хем сравнително евтини.
Преди тя често ходеше я в пенсионерския клуб, я в близката градинка на раздумка с другите баби. От месец насам, обаче, й носеха храна от социалния патронаж и тя си седеше вкъщи – шип в лявото коляно я мъчеше и докато го чакаше да се намести, излизаше само на терасата за по половин час сутрин, обед и привечер, добре че беше на първия етаж. Гледаше хората, които отиваха на работа или се връщаха оттам, махаше с ръка на познати, заговаряше ги и се усмихваше. Нали казват, че животът е като огледало – усмихвай му се и той ще ти се усмихва. И да, поздравяваха я и по-възрастни, ...