Време беше.

    Малко преди осем часá баба Гинка изключи телевизора, облече се, накуцвайки излезе на терасата и седна на стола. Беше ѝ трудно да стои права. Януарското утро бе изненадващо меко за сезона. За своите осемдесет години бабата бе спретната и модерна. Бялата й коса бе накъдрена на едри букли. Дрехите, които си купуваше от близкия магазин със странното име “Second-hand”, бяха хем чуждоземни, хем сравнително евтини.

    Преди тя често ходеше я в пенсионерския клуб, я в близката градинка на раздумка с другите баби. От месец насам, обаче, й носеха храна от социалния патронаж и тя си седеше вкъщи – шип в лявото коляно я мъчеше и докато го чакаше да се намести, излизаше само на терасата за по половин час сутрин, обед и привечер, добре че беше на първия етаж. Гледаше хората, които отиваха на работа или се връщаха оттам, махаше с ръка на познати, заговаряше ги и се усмихваше. Нали казват, че животът е като огледало – усмихвай му се и той ще ти се усмихва. И да, поздравяваха я и по-възрастни, и по-млади. Най се радваше на четиресет-петдесетгодишните. Те й казваха „лельо Гинче“, помнеха я още от детската градина.

     Мъжът й Петър бе по професия счетоводител. Четиресетгодишен го пратиха на бригада в тунела, който строяха на края на града. За зла врага стана срутване и той загина. Тя така и не го прежали, не си намери другар нито на млади, нито на стари години, не беше жена от типа „дърта, ама се озърта“.

     Рожба нямаха и Гинка реши да се посгрее на чужд огън, започна работа като лелка в детската градина. Затова и доста хора, които минаваха, й казваха „лельо Гинче“. Добре помнеха, че тя бършеше, миеше и подсушаваше нааканите им дупенца, бършеше и сълзичките им, когато те засрамено плачеха, утешаваше ги и им казваше, че големите са тези, които правят лошите неща. Децата я гледаха с ококорени от учудване оченца, тригодишните им главички не проумяваха думите й.

    След двадесетина години те щяха да научат уроците на живота и да разберат, че има много по-лоши неща от това да се изпуснеш в гащичките. Може някой да открадне даренията в църквата и като няма камера да му се размине, може да направи „куха фирма“, да пере пари през нея, а после да офейка в далечна екзотична страна, с която нямаме подписан договор за екстрадиция и там да си ги харчи. Може да убие старец или дете на пешеходната пътека, но има ли печен адвокат, ще излезе, че тяхна е вината – старецът бил глух и недовиждал, детето изскочило изневиделица – и виновникът получава условна присъда. Ако пък случайно се окажеше, че има свидетели, камери, доказателства, печеният адвокат, който познава правилния човек, ще те уреди в кухнята или в библиотеката на затвора. Като похапваш или четеш книжки (обаче си „работил“), ще те осободят предсрочно.

    Баба Гинка се поздравяваше и със съседите, пожелаваше им „Добро утро“ и „Хубав ден“. Обичаше да си спомня, чя някога на мястото на кооперацията е била бащината й къщурка, че в двора си е играла с парцалената кукла, ушита от майка й. Говореше за дядо Моню бозаджията; за дядо Бончо кебапчията, как от горещината на скарата капки пот капели от челото му, (а понякога се стичали и по носа му) и падали върху кебапчетата, ама те били голяма вкусотия, защото каймата е била от истински и пресни мръвки, а не като сегашното кой знае преди колко години дълбокозамразено вносно месо; за вкусните еклери и пасти на дядо Доксим от съседната уличка.

    Съседите я изслушваха от немай къде, усмихваха се снизходително.  Мислеха си, че тя е мила, но досадна бабичка, за тях Гинка беше нещо незначително, нещо като петото колело на колата.

     Над нея живееше учител, на третия етаж – фирмаджия, на четвъртия – банкер, в таванската стая имаше квартиранти. Съкооператорите си ходеха семейно на гости, нея не я канеха. Често се шегуваха, че бабата както с ръка маха от терасата прилича на партиен функционер по време на първомайска манифестация. Любимата им дъвка беше да си спомнят как на едно погребение бабата, както си стояла до гроба на познат бе паднала в съседния прясноизкопан празен гроб с думите „Я-я, аз саче паднав“, т.е. „Аз сякаш паднах!“ Смееха се и не отчитаха, че добрата старица се бе дръпнала назад, за да стори място за близък роднина на покойника.

Тази вечер Гинка догледа турския сериал и новините, чу че от първи юли вдигат пенсиите по швейцарското правило с дванайсет процента. Зарадва се, разбира се, обаче докато се унасяше в сън се питаше що за правило е това, за Бога и аджеба, е ли правилно то, щом според него в Швейцария пенсионерите са богати, а според същото това правило българските пенсионери са бедни. Заспа така и не намерила отговор.

     Около полунощ Гинка се събуди, трудно й беше да диша, закашля се. Запали нощната лампа. В стаята беше задимено. Веднага се пресегна, взе телефона – винаги го държеше наблизо, ако се наложи, да звъни на джипито, – набра 112, обясни с няколко думи положението, каза името и адреса си и помоли за помощ. После стана, взе носна кърпа, в кухнята я намокри, покри с нея устата и носа си, взе фенерчето  и излезе от жилището. От месец автоматът за осветлението не работеше. Гинка включи фенерчето. Гъст и задушлив дим се стелеше на кълба в коридора.

     Като притискаше с лявата си ръка кърпата към носа си, с дясната държеше фенерчето, а с лакът се подпираше на перилата, старицата запъпли в тъмното по стъпалата нагоре. Стигна до втория етаж. Звънците не работеха и тя задумка с фенерчето по вратата, докато учителят рошав и кашлящ се показа. Потропа на вратата и на фирмаджията, и на банкера, докато те излязоха и тя бе сигурна, че са будни. С последни сили се дотътри до таванската стая, после квартирантите й помогнаха да слезе надолу. По стълбището се чуваше глъчка, плач на деца и трополене на крака. Скоро всички се събраха отвън на двора боси, по пижами и нощници. Децата ревяха изплашени. Пожарникарите пристигнаха и бързо изгасиха пламъците в мазетата.

    Оказа се, че съседът от третия етаж привечер заварявал с електрожен нещо си и се прибрал. Обаче през деня учителят рязал в коридора дърва и подът се покрил с дървесни трици. В ъгъла имало купчина пънчета, щял да ги реже следващия ден. Вечерта искри паднали върху триците, те тлеели, тлеели, докато се запалили, след тях и пънчетата.

    Съвзели се от уплахата, хората се прибраха в апартаментите си. Този път отърваха кожата.

     На следващата вечер всички се събраха у банкера, направиха курбан за оцеляването. Поканиха и баба Гинка. Вече бяха наясно, че петото колело, на пръв поглед ненужно, в даден момент може да е от полза, може дори да спаси човешки живот!