Петък вечер.
Тръгваме. Най-после. Сякаш този ден никога нямаше да свърши. Ужасът на петъчните дни – работа (задължително всичката трябва да се свърши точно в петък), багаж, бързане, трафик, задръствания... Цариградско (кошмар)... Горубляне... Червено... жълто... зелено... Още малко... 60... 80... 100... Пълна газ... Край...
Поглеждам в огледалото за обратно виждане... Някак успокояващо бързо градът зад мен се превръща в отдалечаваща се мъгла, размиваща в себе си еднообразието на делниците и лудостта на големия град. Стига. Предстои ни дълъг път. При други обстоятелства три часа щяха да ми се сторят безкрайно много, но сега е друго. Доста отдавна не сме имали възможност да „избягаме” на някое спокойно и отдалечено място, без телефони, без ангажименти, без влудяващата надпревара с времето, което иначе никога не стига. Сега е друго. Два дни само за нас. Отпускам се блажено на седалката и се наслаждавам на мисълта за това. Мрачно е. Пролетта все още не може да вземе надмощие. Над нас са надвиснали тежки дъждовни облаци. Дали времето ще бъде благосклонно? Всъщност няма значение. Все едно. По-важното е, че ще сменим обстановката...
Вакарел... Първите капки забарабаниха по стъклото. Нормално, на това място времето винаги си има собствено мнение. Нека вали, като минем тунела, ще е друго. Странно нещо, уж сме на толкова малка територия, а ето оттатък тунела сякаш е друг свят. Облаците са високо, не е толкова мрачно, а няма и помен от дъжд. Може би все пак утре ще изгрее слънце...
120... Магистралата лети под нас, прелитат различни пейзажи (не че от пътя има кой знае какво да се види), но все пак е някакво разнообразие от бетонната джунгла на големия град. Мостове, реки, горички се редуват с безкрайни полета (за жалост повечето запустели).
Пазарджик... Отново заваля, но като се сетя преди време точно на това място в каква непрогледна мъгла се врязахме (ей така като в стена), май това е нормално за района...
Пловдив... Половината път вече е зад нас. Свечерява се. Жалко, защото останалата част от пътя ми е непозната. Но пък на връщане ще наваксам. И пак си мисля, колко ни е малка държавицата, а има безброй места, на които още не съм била. Въздишка... Е, тези дни ще премахна едно от списъка...
Мигач, завой вдясно... Излизаме от магистралата. Следват няколко селца, притихващи под спускащата се нощ. Бледи светлинки от прозорците, тук-там неонови реклами, указващи бензиностанции и крайпътни заведения. За малко да пропуснем отбивката. Ама то на фона на всичко, дето го няма в тая държава, табелите май са ни най-малкият проблем (горко на някой чужденец, ако реши сам да пообиколи китната ни татковина).
Боже, тази отсечка от пътя е маркирана!!! Е, поне ще успеем да продължим, без да се лутаме, че то и да питаш, няма кой (нали всички се „бият” да живеят на село)...
Стъмни се... Вече виждам само светлите петна от фаровете и тук-там в далечината скупчените светлинки на някое селце. Доскуча ми. Започна да става студено (навън де). Размечтах се за напалена печка, за приятния аромат на горящи дърва, нежно пукащи в последното си предназначение (да ни стоплят).
Харманли... Малко градски преход за разнообразие и пак в тъмното. Нещо под нас проблесна. Марица. Разбрах, че пак се качваме на някаква (нова) отсечка от магистралата. Добре, че вече е тъмно. Ама наистина е тъмно (сякаш сме в американски филм) и в двете посоки нито една кола (и това ми било магистрала). А, червени светлини отпред, застигнахме няколко тира... и... ха-ха-ха... магистралата взе че свърши. Е, нищо де, важното е, че имат желание, пък кога ще го осъществят, това е тема на други писания...
Още няколко завоя и в далечината се появиха първите светлинки на селото...
Пристигнахме... Тишина... Отворих прозореца. Лъхна ме мирис на мокра трева и огън. Приятно усещане. В далечината се чу кучешки лай (посрещат ни). Последен завой и голяма зелена порта се изпречи пред фаровете. Двигателят замлъкна. Слязох от колата и се протегнах блажено. Вдигнах лице към небето и оставих вечерния хлад и ситните капчици да отмият смога и неприятностите от изминалата седмица. Потреперих, но още не ми се влизаше. Замислих се, че ако имах достатъчно пари, за да не ми се налага да работя за известно време, бих зарязала всичко и бих избягала в някое малко, далечно селце. Щях да си взема една котка, фотоапарата и по цял ден да снимам и да се наслаждавам на тишината и спокойствието. Не знам дали нещо съм се повредила, но напоследък все ме тегли далеч от града (може би тази лудница взе да ми идва в повече). Искам спокойствиеееееееееее... Е, сега поне за малко ще го имам. Стана ми студено, погледнах нагоре и видях струята дим, излизаща от комина. Усмихнах се и влязох. В стаята беше топло и приятно, онзи неповторим аромат на горящи дърва и напевното, приспивно пукане в печката...
Нирвана (май само така мога да го опиша с една дума).
Отпуснах се на леглото, затворих очи и си представих, че този миг ще бъде безкраен...
А утре? Утре е много далеч. Мислите ми избледняха...
Лека нощ...
Събудих се от странен звук на... тишина!... Къде съм?...
Разтърках очи и се протегнах блажено, през процепа в пердето се промъкваше сноп светлина. Ослушах се... явно така звучи спокойствието. Някъде далеч лай на куче и конски тропот ми припомниха къде съм. Усмихнах се. За миг се зачудих дали да продължа да се излежавам (часовникът показваше 9. 10 ч, твърде рано за почивен ден), но пък се чувствах толкова отпочинала и свежа, че реших да не си губя времето затворена в стаята (това си го причинявам всеки ден в офиса). Шмугнах се в дрехите и изскочих навън. Мдаааа... Макар и плахо, пролетта вече настъпваше. Топло слънце надничаше през рехавите облаци, ябълката на двора бе отрупана с цветове, чуваше се веселата глъчка на птичките, а долу реката се огласяше от жабешки хор...
Вдишах дълбоко аромата на зелена трева и разорана пръст, а в съзнанието ми изникнаха далечни спомени от детството, когато всяко лято имах възможността да се наслаждавам на селската идилия (и то за цели три месеца), но тогава го приемах едва ли не като заточение. Колко странно се променя животът. Тогава мразех спокойствието, тишината буквално ме влудяваше, а вместо да се наслаждавам на безкрайните мързеливи дни, с нетърпение чаках да дойде есента, че да се завърна в лудницата. Къде ми е бил акълът. Сега да ми даде някой три месеца ей така да изчезна някъде, няма и да ми стигнат. Ама така е, както казват мъдрите хора, „оценяваш нещо, едва когато го загубиш”. Тъжно, но факт!
Ето и аз сега, стоях на двора и си мечтаех тези два дни никога да не свършат. Въздъхнах, отворих очи и реших да не пилея повече ценните мигове в спомени и самосъжаление. Любимите ми момчета също се бяха „излюпили”, така че беше време да вземем решение за полезното оползотворяване на деня. Единодушно и без възражения бе прието предложението да отидем на Марица за риба. Чудесно. Денят обещаваше да не ни поднася мокри изненади, така че събрахме такъмите, малко храна и право към реката...
Няколко завоя и ето там под моста проблеснаха мудните, зелени води на реката. Кратко екстремно спускане, придружено с доста друсане по черния път и е време за пикник. При шума на колата няколко чапли стреснато отлетяха на отсрещния бряг (жалко, можех да им направя няколко снимки), но нищо, ще си намеря други „модели”. Настанихме се на меката трева близо до водата, разпънахме въдиците и зачакахме някоя не толкова хитра риба да реши да си поиграе с червейчетата...
Ето на това му казвам аз почивка. Лежиш си под топлото слънце, наслаждаваш се на гледката и тишината, не мислиш за нищо, не бързаш за никъде. Както казват „така се живее 100 години без празниците”...
Часовете се нижеха бавно като водите на реката, ветрецът нежно се закачаше с напъпилите клони на дърветата, а слънцето плавно закрачи на запад. Стана ми адски мързеливо и унесено. Затворих очи, отпуснах се и си представих, че съм листо, което се носи по течението на реката. Плувах, въртях се и отивах все по-далеч и по-далеч...
Зън, зън, зън... Стреснах се. Звънчето на едната въдица игриво подскачаше насам-натам. Бързо... засичай... сега бавно... бавно... и след кратка борба един рибок скочи в торбата. Е, сега почивката ни бе станала ползотворна на сто процента.
Постояхме още известно време с надеждата, че рибокът ще си намери приятелче, но с напредването на деня вятърът се засили, облаци скриха слънцето и започна да става леко неприятно (пролетта май ще бъде доста капризна), но в крайна сметка, колкото-толкова. Денят полека отиваше да спи и беше време и ние да го последваме. Събрах си няколко красиви, цветни камъчета за аквариума и отново по обратния път към къщи и бумтящата печка с пеещите дърва...
Прекрасен ден. Всяка минута спокойствие ме зареди с часове енергия. Дано и утре да бъде така, макар че едно издайническо потропване по стъклата ми навя други мисли...
Дано да вали само докато заспя...
Лека нощ...
Предпролетни спомени
© Биляна Битолска Todos los derechos reservados