(Този разказ спечели специалната награда в четвърта възрастова група от конкурса през 2012 г. обявен от - Гражданският инициативен комитет"Петър Димков")       

                             Един истински разказ от Елена Георгиева  

         Преди   много  години   през   далечната 1886   година в един красив  зимен ден , когато   навън   белите   пухкави   снежинки   танцуваха   във   въздуха   и   бавно  се приближаваха до земята в стаята   на   свещеника   Иван   Димков  се  усещаше мека топлина   идваща   от   бумтящите   дърва   в   камината! Иван   си   четеше библията. Съпругата   му  го   прекъсна  и му каза, че ще ражда. Той  много  се зарадва, че най-после  ще   си   имат  дете,  но   веднага  се позамисли: “Кой  ще  ми изроди детето! " Натрупаният навън  дебел сняг  не  ми позволява да   впрегна  конят във файтона  и да отида да взема акушерката от центъра на града.” В този   ред   на   мисли  той   се сети, че  през две къщи от тяхната   живееше   баба   Златка   знахарката.Той  беше  чувал   за   нея,   че   изражда  деца. И не само това – тя беше  и гадателка. Иван  се  сепна   от  виковете на жена си, прекръсти се пред иконата , целуна съпругата   си и я   помоли   за   малко   търпение. След  половин  час той се върна заедно със Златка.  Когато влезнаха  в стаята  на   родилката – те видяха, че  детето току-що  се беше  появило на бял свят.То не плачеше, а се усмихваше блажено. Златка си изми ръцете 

избърса  ги   и   пое   новороденото   от средата на меката домашно изтъкана пътека. Когато всички   процедури  при раждането бяха изпълнени -  родилката  се успокои, а детето заспа сладко-сладко в скута на майка си.Златка го погледна и каза:

    - На това дете   всичко му се дава от Бога. Ще стане известен Лечител и Будител!

И не само, това той ще открие и Тайната на Живота! Ще се ожени за една прекрасна девойка и плод на тяхната   любов  ще бъде  дъщеричката им  Лили, която ще стане известна художничка. Тя   ще се омъжи  и ще му роди внук, който ще носи неговото име и той ще стане известен Лечител,  като дядо си! А как мислите да го кръстите?

     -  Петър, Петър  ще   го  кръстим!  – каза Иван  припряно,  като  се погали нежно по брадата. Така   се   казваше   човекът, който срещнах. Има едно народно поверие, когато едно  семейство дълги  години  нямат дете и  жената  забременее – съпругът  отива на  един   кръстопът   и там първият човек, който срещне – на него трябва да  кръсти детето си. Спазих това поверие и на кръстовището срещнах  един пътуващ  търговец на платове,  на име Петър.  

    - Името - Петър, много, ще му отива - Петър Димков – Лечителят! – каза Златка и си тръгна, като остави щастливите родители да се радват на своето малко слънчево създание – дар от Бога – Петърчо!

       Дните   бързо   се   нижеха  един   след   друг  и Петър живееше под грижите на любящите   си   родители. Майка  му беше   билкарка. Покрай нея Петърчо  още от малък   научи   много  неща   за   целебната  сила   на  билките. Животът го понесе с шеметна бързина  – учение в Русия, участие   в няколко   войни, по време на които той    лекуваше   много   свои   бойни   другари. Чудодейната   сила   на   билките   и неговите   умения   да лекува го следваха неотлъчно през целия му живот!

       При мисълта, че и   три  живота да има, не биха му стигнали да състави билкови  рецепти   за  всички  заболявания - той  се  сепна от цвиленето на своето бяло конче със   звезда  на   челото. Това   сигурно   е  някакъв знак от Бога! Има някаква сила, която  ми помага, за   да  ми се случват нещата точно навреме. Още на следващия  ден Петър яхна кончето си и тръгна  от  град на град и от село на село. Той започна да   разпитва   стари   хора   за    рецепти   от   билки. Понякога    имаше интуитивно чувство, че хората, с които говори, са  дяволити  и няма   да му кажат просто ей така рецепта. И тогава  той   им   се   оплакваше, че  страда   от  някакво   заболяване. И веднага всички покрай него започваха да се надпреварват да му казват какви ли не рецепти, които  той  записваше. И така той  събра толкова много билкови рецепти, че   дори  и  старият  скрин на баба му беше пълен с разни листчета. Имаше  и една рецепта, която беше написал на една табла за  хранене. Тя гласеше следното:

      “При   болки   в гърлото  се вземат две твърдо сварени яйца,  от  тях   се   отделя   белтъка   и  се размачква с вилица. Застила  се върху  тензух  и   върху   белтъка се   поставя  една чаена лъжица пудра захар. Компресът се  слага върху  предната   част   на  врата, така, че да покрие отвън  мястото на  сливиците.   Жълтъкът   се   изяжда. Така   се   престоява   цяла нощ. На сутринта даваш белтъка на гълъбите. Прави се     масаж   около 15   пъти. Процедурата   се   повтаря   до  пълното   излекуване на сливиците.”

      Петър   Димков  започна да разглежда листчетата с рецепти  и тъй като имаше знание не   само  от своята майка, а и от своя опит през годините - той започна  да прави нови рецепти  от билки,  защото   знаеше, че  за   всяка  болка си има и билка. И когато вече беше  сигурен  в своите способности  и, както се казва  в една мъдра поговорка “Когато учителят е готов – ученикът идва”.

       Един   ден  негов съсед  почука   на портата  на къщата му  в квартал “Лозенец”

и го помоли да прегледа майка му, която не виждаше с очите си. Тя  беше напълно ослепяла. Петър Димков – Лечителят ù каза:

       - Ти искаш да виждаш,  нали така!  Но, за  да  стане това, трябва да повярваш

в Тайната на Живота! Има един закон във   вселената,  който се  нарича - Закон на  Привличането.  Каквито   мисли   имаш,   това   и   ще   ти   се случи. Затова трябва непременно да си мислиш, че ти виждаш. Трябва да пиеш и сок от моркови.

      Жената изяде около 500 килограма моркови. Тя стриктно спазваше указанията на Лечителя, пи  разни  билки, а   заедно с това  прави и гимнастика на очите си. Но през всичкото това   време   тя   си мислеше, че ще вижда отново слънцето, небето, звездите, красивите полски цветя и своите  най-близки хора, които много обичаше.

И чудото стана! Тя започна да вижда. Веднага отиде при Лечителя да му благодари, като заплака от радост, а  заедно с нея заплака  и цялото семейство на Лечителя.

      Мина известно време  и тя  заведе  още трима нейни познати, които бяха болни, 

а те от своя  страна, след като   бяха  излекувани, заведоха  при Лечителя  по още пет  пациента. И така   славата   му  на Лечител  се разнесе надлъж и нашир, като прескочи дори   границите    на   България. Всички   пациенти на Петър Димков – Лечителят - станаха глашатаи за  лечебните  му способности.

      И, както се случва в живота да има и зли хора, така  и лечителят Петър Димков си имаше вече   врагове.  Те   доносничеха   в  полицията. Полицията провеждаше  мероприятия  на  адреса, на който   лечителят  приемаше   болни,   но   никога   не откриваха   Лечителя.   Щом   Лечителят   чуеше    да   се    тропа    на    вратата    и виковете: “Полиция,  отворете   или ще разбием вратата”, той   веднага   повдигаше пътеката  в   средата   на  стаята, отваряше един капак и слизаше в подземното си скривалище.

        Случи се така, че  Началникът  на   полицията   Стоян   Върбанов   се   разболя  от   тежката болест на Бехтерев. Болестта  го беше изпила до такава степен, че той напълно се  отчая. Веднъж  една негова позната  се   отби   до   тях   да   го   види   и му каза за лечителя. Той се почеса по брадата и  с изтощен глас и каза:

     - Не   знам вече къде   да   ходя.  Смених  много доктори и  професори, но няма  никаква полза до сега. Няма лечение за тази болест, така ми казаха всички доктори до сега.

    - Не   се   притеснявай – ще   те   заведа   при   Лечителя – Петър  Димков!  Той  е

излекувал   много   хора. И тебе ще излекува! Истина ти казвам! – му каза неговата позната.

    - Чувал съм за него! Но не знам с какви очи ще отида при него! Имаше оплакване срещу него, че бил  мошеник  и че  вземал   много  пари  от  хората за разни треви. Търсихме   го,   но   не  го  хванахме   и  се  отказахме, защото болните хора правеха кордон около жилището му. На  три   пъти  сме пробивали кордона, но от Лечителя нямаше и следа, сякаш   беше   станал  невидим! Ами   заведи   ме   при него, това е последната ми надежда, но не му казвай, че съм Началник на полицията, моля ти се!

     Още  на   следващия ден - той   и  неговата  позната - Нели,  посетиха  лечителя Петър  Димков.  Началникът на   полицията   едва   стоеше  на   краката  си. Когато  прочете над вратата “Петър  Димков – не  приема и не преглежда болни хора” той се дръпна назад, като посочи  надписа на Нелито. Тя махна с ръка и го задърпа към стълбите. Изкачиха  се   бавно  до   втория  етаж,   като Началникът  спираше да си почива на всяко стъпало. Той се подпря на стената, за да не падне, след като  влезе

в стаята.  Лечителят   му   помогна  да   седне  на  мекия  стол срещу него. После го

погали по рамото и нежно му каза:

    - Няма какво    да   се   притесняваш. Аз   ще   ти   помогна да се излекуваш! Ще оздравееш и отново ще тръгнеш на работа!

     При  тези   думи   Началникът изтръпна  и се притесни, че ако сега Лечителят го попита къде   работи – той   не   знаеше какво да му отговори – първо, защото не можеше   да   лъже   и   второ,   ако  пък  му кажеше истината – Лечителят може би щеше да се откаже да го лекува. Помъчи   се   да   не   мисли   за това, като  обходи

с поглед цялата стая и видя навсякъде по рафтовете  – пликове с билки. Това малко го успокои и му даде надежда, че се намира  наистина  при   човек, който си разбира от работата. Ако   не можеше да лекува   хората – нямаше  да я има тази опашка от болни хора пред къщата му. Дори  на опашката   имаше   много   щастливци,  които идваха само да  благодарят на  Лечителят. Началникът на   полицията   лека-полека  се   успокои,  когато  лечителят  взе лупата и с едно светещо   фенерче  се  вгледа в ириса на очите му и започна да му говори всичко, което той самият беше научил за своята болест. Когато  свърши с прегледа, лечителят му каза:

  -  Нали  Стоян  се казваше, да, Стоянчо, виж какво ще ти кажа: Авицена, който е баща   на   медицината, е  казал, а  сега и  аз ти го повтарям  - "Ние сме трима –  Лечителят   ти, ти    и   болестта ти.  На която   страна застанеш – тя и ще победи! Ти   избираш, моето   момче. Ето ти пакетчето с билкови смеси. След три месеца ела 

при   мен   на   контролен  преглед. Освен това,  всяка  сутрин, когато  се събуждаш, искам   още   в   леглото   да   си   повтаряш  двадесет и пет пъти следното: “Днес се чувствам по-добре от вчера и с всеки изминат ден се чувствам все  по-добре! 

      Лечителя   се  обърна към  съпругата   си  и я помоли да изпрати болния и да покани следващия. Стоян не излизаше, въпреки че  Нелито го дърпаше упорито

за ръката. Той се обърна към Лечителя и го попита:

    - Лечителю, колко пари ви дължа за прегледа и за билките ?

    - Нищо   не  ми   дължиш, Стоянчо. Даром   от  бога ми е дадено и аз даром ти го

 давам! – каза Лечителят, като го  потупа  лекичко по рамото.

    Стоян Върбанов редовно  пиеше билките, които му даде Лечителят, и усещаше,

че силите му се възвръщат. Той вече беше напълно здрав. В знак на благодарност към Лечителя, той  му беше издействал разрешително за лечение на болни хора.

    Всичко,   което беше   казала Златка-знахарката, се  сбъдна.  Дядо и внуче, и двамата с едно   и   също   име. И двамата Лечители!   Докато  беше жив, дядо му се гордееше   най-много  с   това, че  неговият внук стана лекар и продължи неговата благородна кауза – да лекува болни хора. 

    Сега   в   кабинета   на  Доктор   Петър Димков  на видно място бяха  томовете от билковите   рецепти  на   дядо   и  внук, а  под стъклото на неговото бюро се четяха  мъдрите   слова   на   неговия  дядо, доказани във времето: “Който пее, болестите

бягат от него! Трудът  е  извор на дълголетие! Добротата е безценно здраве!”

   Медицинската сестра почука плахо  на вратата  на кабинета му  и веднага  влезе щастливо   усмихната,   като остави на бюрото му няколко централни вестника.     Доктор Петър Димков – Лечителят   погледна към   свитъка   от   вестницик отвори най-горния вестник и зърна своя снимка, след което погледът му се спря  на едро изписания текст   под   него  “БЛАГОДАРЯ ВИ, ДОКТОРЕ” Ето, това е нещото, заради което   си   заслужава   човек да живее, това   е   нещото, което  го  правеше много щастлив, а именно да лекува хората.