Лудостта пречупвам в огледална пирамида на моите, превърнати в тъмна дъга, синкаво-лилави чувства. Пребити. Пречупени. Пресилени.
Превръщам секундите в минути, минутите в часове, правя милион ротации, обръщайки се назад, напред във... времето... във... всичко. Премествам ръката до сърцето си. Туп-туп,туп-туп? Но не усещам нищо. Искам да се събудя, а дори не съм убедена,че спя... Оглеждам се в онази огледална пирамида и търся ОТРАЖЕНИЕТО на моето аз... Но там го няма. Сега?! - ме пита някой си в ума ми. Сега - нищо. Блъскам главата си в идеално гладката стена. Потича кръв. Не ме боли. И пак не чувствам.
Но съм от другата страна, където съществата са принудени да не познават световете. Да броят животите на хиляди вселени и да ги превръщат в минути, минутите в часове, да правят милион ротации, обръщайки се назад, напред във времето, във всичко...
Прехвърлям страниците на учебник, наречен „Да обичаш". Втренчено се рея из хилядите редове, но не разбирам нищо. Нищо! Спирам. Оглеждам се. Убождам мислите на изостреното си зрение и... тя е там.
Усетих я едва, когато бе разрушила огледалото на пирамидата и ме бе отвлякла от идеално гладкия под, по който се стичаше кръв. А аз все още не чувствах.
„Спокойно." - нежно ми прошепна Тя. Не зная коя е... Нито къде съм... Нито коя съм...
***

         И продължи:

 „Искаш да си мъртъв? Тогава за какво живееш? Животът трябвало да те убие?!Тогава кой, кажи, създал те е, проклети грешнико?! Роден си от живота! Смъртта е някъде... Далеч... Където адското живее, доброто чака сеч.

И ще живееш, ти,проклет си, грешнико! Защото искаш да умреш! А който иска да живее... Смъртта прибира го, със себе си!

Куклите не плачат, освен, когато слънцата, пръснати от вятъра, без милост рушат, горят, убиват порцелановите им души. Огледалните им ремъци някой друг се е заел да шлайфа. Сърцата им... Те нямат. Остава им единствено живота. Живеят и кърпят телата си. Тонове безформена плът! В белези, в дупки и рани. И кръв! И правят го едва - едва с треперещите си неспирно пръсти. Поддържат се едва-едва, във името на нещо си, с едничката надежда, че ще увеличат живота си със секунда!...

А ти, създание, изпито от луната, ме молиш тук да те измъкна. От тази пирамида, от живота. Измъквам те. Понасям те на своите криле. Обичам те. Обичам те -тепърва. Тук няма тайни.

Ще бродиш с мен, без мен, зад мен, пред мен и вътре в мен. Ще съм твоята пирамида. Идеално гладка. Онази, по чийто под сега съхне твоята кръв. Тогава сигурно е, че ще осъзнаеш какво било е да живееш. Какво било е да поискаш аз да те измъкна.

   Тя. Сякаш говореше на някой друг... Повтаряше едни и същи фрази, едни и същи думи. Сякаш закодирани някъде под и може би сред сресаната й червена коса. Все така ме дърпаше... Нанякъде.

   Сила. Брод. Шепот от ледени стъпки. Куршум от замразена кръв в сърцето ми. И три кристални пирамиди... Едната от които, моята. Нанякъде. В пространството.

   Огледах се. Зад мене капки корист се разливаха във всички сребърни вселени.

В първата пирамида лежеше дете. Посиняло. Студено. Спуканите капиляри по лицето му и огромните му сапфирено-сини зеници ме плашеха. Видя ме. Втренчи изцъклен поглед в мен. Нямаше сянка. Само плът, порцеланова душа и кръпки. Изправи се. Долепи малките си ръчички до стената на пирамидата и заплака. Искаше да се измъкне и наистина... Не заслужаваше да страда. Достатъчно се бе борило за живота си - цели четири години само бе шило смъртно бялата си кожа и бе събирало падащите звезди по небето всяка нощ, за да гради малката си, измъчена душа.

    Червенокосата жена освободи и него. Но този път не каза нищо.

Усещах тежест в главата си. Тя ме погледна. А този поглед значеше, че има още много път. Може би...

     Цяла вечност. Вървяхме, не спирахме. Едно безкрайно тъмно пространство със синкаво-лилави чувства пред нас, зад нас, под нас, над нас и... вътре в нас.

      Ето я! Последната кристална пирамида в съзнанието, в тази нереална реалност... Във нея грохнала старица със снежно бели коси бе опряла прекършената си снага до ледената огледална стена и плачеше. Но криеше сълзите си. Тя също искаше да си отиде... Или май чакаше Смъртта? В главата й бушуваха и сляпо виеха онези синкаво-лилави чувства, а тя нямаше сили да преживее поредната буря. Сърце? - не притежаваше. И някъде жената имаше живот. Но изживян. И явно бе, че иска да си тръгне. От него и от всичко...

    Червенокосата разби стената. Освободи и нея... Всички тръгнаха в различни посоки. Нанякъде. И се изгубиха в пространството.

     А аз оставам тук. По средата на нищото. Старицата и болното дете - те нека си отидат. Червенокосата ще прибере най-мъчените днес души. И аз ще продължа и ще живея! Ще пазя душата си, подарена от някого. Ще градя нови пирамиди по пътя си.

    Сега ще се събудя. Дори не съм убедена, че спя. Ще се усмихна отново,  неразбрана от никого... И ще съм щастлива.