Лудостта пречупвам в огледална пирамида на моите, превърнати в тъмна дъга, синкаво-лилави чувства. Пребити. Пречупени. Пресилени.
Превръщам секундите в минути, минутите в часове, правя милион ротации, обръщайки се назад, напред във... времето... във... всичко. Премествам ръката до сърцето си. Туп-туп,туп-туп? Но не усещам нищо. Искам да се събудя, а дори не съм убедена,че спя... Оглеждам се в онази огледална пирамида и търся ОТРАЖЕНИЕТО на моето аз... Но там го няма. Сега?! - ме пита някой си в ума ми. Сега - нищо. Блъскам главата си в идеално гладката стена. Потича кръв. Не ме боли. И пак не чувствам.
Но съм от другата страна, където съществата са принудени да не познават световете. Да броят животите на хиляди вселени и да ги превръщат в минути, минутите в часове, да правят милион ротации, обръщайки се назад, напред във времето, във всичко...
Прехвърлям страниците на учебник, наречен „Да обичаш". Втренчено се рея из хилядите редове, но не разбирам нищо. Нищо! Спирам. Оглеждам се. Убож ...