Писмо

...

 Пиша писмо, а не мейл, защото искам да го почувстваш като мен. Ще ме усетиш седнала до теб, ще усетиш парфюма ми, дори ще чуеш гласа ми да изрича написаните думи. Знам, че ще се усмихваш с тези редове и ще плачеш, както плача аз докато пиша.
 Започвам с многоточие, защото нямаш име. Имената, външността, парите, разстоянията... нищо няма значение в любовта. Всичко е любов. Ти си любов... моята любов. Но ти го знаеш, знаеше го още преди много години, още преди да ме срещнеш, преди да ме имаш. И аз знаех, че след теб живота ми никога няма да е същия.
 Казвала съм ти и преди: Не ни е писано в този живот да бъдем заедно! Ти продължи напред. И аз се опитвам да продължа, но те откривам във всичко около мен - в усмивките на децата, в сълзите на силните мъже. 

 Дъждът ми напомня на теб с аромата си, оставям го да ме обгърне цялата, затварям очи и усещам  прегръдката ти. С всяка капчица попивам любовта ти дълбоко в себе си.  Вървя боса по тревата и се усмихвам на слънцето, защото всичко е любов, а любовта си ти. 
Всеки път, когато те срещна се влюбвам сякаш за пръв път. Отново и отново... с песента на птиците, залеза, кокиченцата пред входната врата, пеперудата, кацнала случайно на ръката ми... знам, че това си ти. Знам, че ме обичаш както и аз теб. Липсваш ми!
 Това писмо не е прощално. Това е силна дума. Да, тръгвам си, но ще се видим пак след няколко живота. Тогава ще мога да обичам отново теб, с тяло и име.

Вечно твоя реалност