Аз съм дългочакано дете. Дотолкова са ме чакали моите родители, че накрая били готови да се откажат. Мама казва, че са били много щастливи, когато са разбрали, че ще се появя на белия свят. Разказва ми още, че била абсолютно сигурна, че ще съм момче. Разказва ми как с татко още преди да се родя, мечтаели да имам коса, мека като нейната, и гъста като неговата. И още ми разказва, че когато съм се родил, все едно е видяла умалено копие на дядо Слави. Затова нося и неговото име. Според татко понякога дори се държа като него.

Нямам много спомени от ранните си години. Помня само, че по едно време бях много болен. Постъпих в болница. След като излязох, се наложи отново да постъпя, по друг повод. Не помня подробности. Но мама ми разказва как тогава за първи път съм й казал „Мамо, обичам те”. Според нея съм се чувствал толкова зле, че вероятно съм се страхувал, че няма да имам време да ù го кажа. Когато мама ми разказва това, очите ù се насълзяват. Бил съм на три години и затова нямам спомен. Но помня, че дълго време, докато ме водеше по улицата, тя ми целуваше ръчичките. Поне докато не пораснах. Според нейните думи „Представа нямаш как се обръщаха хората по улицата, когато ти, една запетайка, се спреш и ми кажеш „Мамо, обичам те! Но когато стана на 6, престана.” Вероятно така е с всички деца. Аз сега не че не обичам мама, но... май се срамувам да ù го кажа. Както се чувствам неудобно, ако тя ми целуне ръцете. Та нали вече съм голям.

Когато си лягаме вечер, мама пуска на компютъра някой смешен сериал и така се приспиваме. Обичам да гледам „Всички обичат Реймънд”. На един от епизодите мама на няколко пъти ме кара да заострям вниманието си. Това е епизодът, в който се разбира, че Реймънд е водил дневник, когато е бил на 15 години и че майка му редовно го е чела, което според мен не е правилно. На една дата Реймънд е написал само едно изречение „Мразя майка си.” След 25 години неговата майка все още търси отговор защо го е написал. Реймънд не се сеща, но все пак се извинява и когато казва на жена си Дебра, че се е извинил, тя изпада в ужас, защото според нея е било неправилно да се извинява за нещо, което е написал преди 25 години. Диалогът, който следва, се запечати в съзнанието ми, защото мама наблягаше на него:

Мари – Ще те питам нещо, Дебра, мислиш ли, че си добра майка?

Дебра – Да, разбира се...

Мари – Не, не, имаш ли съмнения понякога, че не си добра майка? Съмнявала ли си се някога, че не правиш всичко за децата си...

Дебра (след няколко секунди мълчание) – Продължавай...

Мари – Представи си, че си женена за съпруг, който никога не те подкрепя, а когато потърсиш подкрепа у децата си, те само засилват съмненията. Такъв беше животът ми. Представи си сега Майкъл, който в момента сияе около теб и те обгръща с цялата си любов, как на 15 години престава да ти говори? Ти не искаш да го пресираш и му даваш още повече любов, една вечер той се връща от училище, ти му приготвяш любимото ястие, той се мръщи, качва се в стаята си и написва – Мразя майка си. Не ти го пожелавам, Дебра.

Мама мисли, че не я виждам, но аз знам, че очите й се насълзяват.

Затова си мисля с това писмо да й кажа – Извинявай, мамо, ако някога съм те

обидил.

Може би твърде е объркан светът около мен, може би възрастта, в която съм влязъл, ме е променила, но знаеш ли, никога не съм спрял да те обичам. Нищо, че не го казвам вече. Изпитвам неудобство, но не съм спрял. И се надявам никога да не спра.

Твой любящ син