Здравей, Слънчо!

Някога, когато бях малък и времето навън беше студено, моите родители ми казваха, че на Слънчо майка му не го пуска. Затова и те не ме пускаха да излизам... Заради теб! Защото те нямаше никакъв да огрееш. Малеее, как съм те мразил теб и твойта майкааа! Стоях до прозореца като затворник с доживотна присъда и гледах как нехранимайковците от махалата си играеха в студа и не им пукаше, че Слънчо не го пуска майка му. Деряха си гърлата да ме викат: "Пепииииии!" А аз: "На Слънчо майка му не го пускааааа!" Не знам защо ме гледаха толкова странно тогава - казвах им самата истина. На Слънчо майка му не го пуска! И теб вярно майка ти не те пускаше! Така си беше. Само теб и мен майките ни не ни пускаха. А останалите се скъсваха да си играят в снега, да се пързалят, да се замерят със снежни топки, да си правят снежни човеци и крепости - пък нищо, че им беше студено без слънце. Скъсваха се да си живеят на воля, докато аз чаках теб да те пусне майка ти, за да изляза навън. Очаквах да изляза навън при снега, пързалките и снежните човеци. Но когато теб майка ти те пускаше напролет и огряваше - тогава се стопяваха всички пързалки и снежни човеци. Егати! Зимата си беше отишла, а аз я бях изпуснал в чакане на теб да огрееш. Е, огря, Слънчо, огря, ама беше късно! Огря, но не ме сгря! Какво ме грееше, че майка ти те е пуснала и че ми носиш пролет - можех ли да знам какво е пролетта, след като не знаех какво е зимата, можех ли да знам какво е топлината, след като не знаех какво е студът?!...
Затова сега ти пиша това писмо. Защото и моите деца чакат да те пусне майката ти. Чакат и изпускат цялата зима. Но не си заслужава. Затова сега ги извеждам навън, пък ти, ако щеш изгрявай... Много здраве на майка ти!!!