Пак е 9 септември. На тази дата те погребахме, тате, преди цели 31 години. И аз пак не мога да дойда на гроба, ти. Пак не мога да запаля свещичка, там в твоя памет. Паля, но не при теб, а в параклиса на хълма до града, в който живея. И ти, говоря, татко, как сестра ти изпратихме. Замина си и тя горката, напусна тленното си тяло и към теб се устреми. Че отдавна душата ѝ я нямаше в това тяло, само тънка нишка я свързваше, колкото да го поддържа живо. Отдавна скиташе душата ѝ по всемира тебе да търси – братеца, дето кучетата го били изяли, тъй викаше тя и те жалеше. А аз, тате, след смъртта ти, млада се зачерних. Зачерних се и цели 30 години в мъка живея - ни любов видях от съпруг, ни уважение, ни подкрепа. От вкъщи се махнах, че в тежест да не съм на майка, че и тя вдовица остана с две незавършили образованието си и неуредени дъщери. Пък, виках си, омъжа ли се и на тях ще помагам с каквото мога, на майка и на сестра, че тежки времена бяха тогава- мътни.
И така, тате, цели 30 години в мък ...