Писмо до Татко

          Пак е 9 септември. На тази дата те погребахме, тате, преди цели 31 години. И аз пак не мога да дойда на гроба, ти. Пак не мога да запаля свещичка, там в твоя памет. Паля, но не при теб, а в параклиса на хълма до града, в който живея. И ти, говоря, татко, как сестра ти изпратихме. Замина си и тя горката, напусна тленното си тяло и към теб се устреми. Че отдавна  душата ѝ я нямаше в това тяло, само тънка нишка я свързваше, колкото да го поддържа живо. Отдавна скиташе душата ѝ по всемира тебе да търси – братеца, дето кучетата го били изяли, тъй викаше тя и те жалеше.  А аз, тате, след смъртта ти, млада се зачерних. Зачерних се и цели 30 години в мъка живея - ни любов видях от съпруг, ни уважение, ни подкрепа. От вкъщи се махнах, че в тежест да не съм на  майка, че и тя вдовица остана с две незавършили образованието си и неуредени дъщери. Пък, виках си, омъжа ли се и на тях ще помагам с каквото мога, на майка и на сестра, че тежки времена бяха тогава- мътни.

И така, тате, цели 30 години в мъки живея, що сълзи съм изплакала- сама си зная, че единственото хубаво нещо от този живот е детето ми, а и то не е от него, но си е мое. Избра ме то, беляза ме за майка, още от първия миг, в който го прегърнах и така е и до днес. Поне детенце имам, на което любовта си да дарявам. А тя е моята гордост. За лекар учи вече трета година, а и таланти има и пее като ангел и рисува, че и пишеше даже.

            Хей, така живях тате цели 30 години след твоята кончина в тежък труд и борба за насъщния. Че, уж съпруг си имам, за да се грижи за мен, а все аз за него съм се грижила. Все на болен се прави, а е здрав като бик – моето здраве разсипа. До там ме беше довел, че да живея не исках и бавно се самоубивах – място за гроб си бях избрала, където да ме положат след смъртта ми.       

            Така и щях да си ида, ако не се беше появило онова момче, неочакваното, което от Бог ми беше изпратено, от самата вселена. Той сродна душа ми е. И е от онзи град, от който вода от чешмата пих. Спомняш ли си, татко, преди толкова години беше, двамата с тебе през този град минахме и аз от тази чешма пих и ни казаха, че който от водата и пие, пак тук ще се завърне. Малка бях тогава, на такива думи не вярвах, но търкулна се колелото и пак там ме върна, в този град.   

            А какъв красив мъж е той, само да знаеш. На тебе прилича и очите му като звезди блестят, а усмивката му краката ми подкосява. Ама е лудетина, а аз толкова силно го обичам, че без него не ми се живее на този свят. И не само красив външно и душата му е красива, а е  и много умен и талантлив. Да знаеш какви стихове и разкази пише и не само – и с музика се занимава и рисува. Гениален е. На параклиса щом ида, все свещичка за здраве му паля – една за него, една за мен и една до друга ги слагам, заедно да горят, наедно, че душата ми по него гори, сърцето ми за него бие, от първия миг, в който го видях и така ще е до гроб.

            За това те моля сега, тате, помагай ми от онзи свят, че с това момче искам да бъда, че друг не ми трябва! Помогни ми, татко, да съм щастлива с него! Защото това момче е моят живот. Стигат ми толкова мъки, тате, моля, те! Дано вече съм изкупила греховете, които нося в душата си. Дано Бог изпрати и за мен малко щастие и ме събере с момчето, което обичам от цялата си изстрадала душа.

            Почивай в мир, Татко! Обичам те!