Скъпи някой,

знам, че вероятно не ти пука.

Знам, че вероятно си зает да гледаш телевизия или да се занимаваш с твоите проблеми, или може би си зает да се смееш и преследваш пеперуди. Може би прекарваш следобедите в тревата, подушвайки уханието на слънцето и вкусвайки живота.

Може би нямаш време да се тревожиш за мен.

Но ще се престоря, че ти пука. Просто искам някой да ме чуе.

Не очаквам да разбереш или да ти пука, дори не знам дали ще ме чуеш.

Само мога да се надявам.

Скъпи някой,

предполагам, че мога да започна като ти кажа, че не искам да живея повече. Свободното време минава, докато аз се чудя дали има изход от живота.

Би трябвало да се извиня за това, но проблемът е, че не искам.

Има постоянно пулсираща сила зад очите ми. Мечтая да скоча от скала (чух, че било като да летиш). Вечер заспивам с лед в нервното ми сърце, а реалността бавно започва да се топи в кошмарите.

Скъпи някой,

чувствам се самотна.

Всички имат някой до себе си, а аз седя отстрани и се питам къде ми е грешката. Хората ми казват да си отворя очите, но когато го направя, всичко е празно.

Казват ми да слушам и да се уча, но единствено научих, че отричането е по-добро от реалността.

Всички са красиви, докато не погледнеш под маската.

Скъпи някой,

късно вечер винаги е студено. Никога няма достатъчно "мен", за да ме задържи топла. Винаги е прекалено тихо, прекалено самотно.

Има само сълзи. Те ме държат и ме обичат.

Но никога не са достатъчно.

Затова понякога си представям, че непознати като теб ме обичат. (И те не са достатъчно).

Скъпи някой,

оцветявам сенките в сърцето си, само за да запълня празното място. Тъжното е, че все още е кухо отвътре.

И си мисля, че всички грешат. Те обикалят насам-натам и се преструват, че всичко ще се оправи и ще преминат през препятствията. Всичко ще е наред.

Само че няма гаранция.

Защото животът не е кошмар.

Кошмарът е животът.

Скъпи някой,

просто искам някой да ме обича.

Защо никой не ме обича?

Скъпи някой,

кървя от думи (те са единственото нещо, което чувствам тези дни).

Животът е игра на шах, но изгубих краля. Животът е океан, така и не се научих да плувам. Животът е битка, но съм прекалено изморена да се боря.

Няма и нищо, за което да си струва да се боря.

Скъпи някой,

твоята тишина е прекрасна.

Обзалагам се, че си човек, който знае какво да каже, когато някой плаче. Обзалагам се, че ще изрисуваш дъгата по небето, само за да накараш някой да се усмихне. Обзалагам се, че си човек, който може да разбие времето и да накара звездите да угаснат.

Обзалагам се и че не можеш.

Обзалагам се, че ще ме прегърнеш и слушаш.

Но тогава дали ще ме обичаш?

Скъпи някой,

някога ще гледаме филми като семейство. Аз ще затворя очите си и само ще слушам, така картината ще е по-красива.

Ще се чувствам защитена. На топло. Няма да има демони, които да дебнат в съзнанието ми. Няма да има страх.

И някога ще заспя на ръката му, някога ще се чувствам все едно приднадлежа някъде.

Скъпи някой,

птици целуват клепачите ми като цветя.

Слънцето грее най-накрая и чувствам, че вече спя.

Няма да има кошмар, който да ме чака, а само прекрасен сън от тайни, държани ръце и разбиране.

Освен че има още едно главоболие, което се задава и още един час ще се чувствам сама и ще плача пак.

Стените ще трябва да ми правят компания.

В края на краищата, те ще ме обичат повече от който и да е през целия ми живот.

Скъпи някой,

тялото ми трепери и сърцето ми е свито на топка в гърдите ми... спи.

Запушвам си ушите и се опитвам да изолирам всички.

Но заглушеният звук пак потъва в мен и ме ужасява.

Скъпи някой,

тъмнината се обажда. Няма да те занимавам повече.

Довиждане.

С любов,

Никой.